Борн се изсмя насила.
— Всеки го казва. В колежа играех футбол.
— Не сте се занемарили, както става с повечето бивши спортисти — рече Кери и потупа огромното си шкембе. — Вижте ме мене. Е, не че някога съм си падал по спорта. Пробвах един път. Нямах идея накъде трябва да се тича. Треньорът се съсипа да ми крещи. Аз съм любовник, не войник. — Пак стрелна с очи Борн. — Имате ли семейство, господин Литъл?
Борн се поколеба, преди да отговори.
— Имам жена и две деца.
— Щастливец, а?
Покрай колата прелетя стена от черни дървета, телефонен стълб, опълчил се на вятъра, изоставена барака, потънала в пълзящи тръни, запратена обратно в дивото. Борн затвори очи.
— Щастливец съм, няма спор.
Кери с лекота взе един доста остър завой. Беше отличен шофьор.
— Аз пък съм разведен. Не се получи. Жена ми се изнесе с тригодишния ни син. Преди десет години. — Свъси чело. — Или май станаха единайсет… Все едно, оттогава нито съм ги виждал, нито съм ги чувал — нито нея, нито малкия.
Борн отвори рязко очи.
— Не сте ли се опитвали да поддържате връзка със сина си?
— Напротив, опитвах. — Кери явно премина в защита и в гласа му прозвучаха войнствени нотки. — Известно време звънях всяка седмица, пращах му писма, пари, ей така, да си купува каквото иска — колело, такива неща. Не получих нито дума в отговор.
— Защо не отидохте да го видите?
— Най-накрая получих съобщение — Кери сви рамене, — не искал да ме вижда.
— Съобщението е било от жена ви — рече Борн. — Синът ви е бил малък. Не е знаел точно какво иска. И как иначе? Та той почти не ви е познавал.
— Лесно ви е да го кажете, господин Литъл — изсумтя Кери. — Нали си имате топло гнезденце, щастливо семейство, при което се прибирате всяка вечер.
— Казвам ви го точно защото аз самият имам деца и знам какви безценни съкровища са — отвърна Борн. — Ако ставаше въпрос за моя син, щях да се боря със зъби и нокти, за да го върна в живота си.
Навлизаха в по-оживен район, Борн мярна мотел, след него редица затворени магазини. В далечината заблестя червена светлина и още една, и още една. Пътят беше блокиран, при това явно плътно. Преброи общо осем коли, подредени в две редици по четири, спрени на по четирийсет и пет градуса спрямо шосето, така че да осигурят на полицаите максимална защита, като в същото време имат възможност за светкавична реакция при нужда. Борн знаеше, че за нищо на света не бива да припарва до барикада — поне не в кола, изложен на показ зад стъклото. Трябва да намери друг начин да мине оттатък.
В този миг пред очите му блесна неонова табела на денонощен магазин.
— Май съм дотук.
— Сигурен ли сте, господин Литъл? Районът е доста забутан.
— Не се тревожете за мен. Ще звънна на жената да дойде да ме прибере. Не живеем чак толкова далече.
— Ами тогава да ви откарам направо до вкъщи.
— Ще се оправя. Много мило, че предложихте.
Кери отби и спря точно пред магазина. Борн слезе.
— Благодаря за возенето.
— Удоволствието беше мое — усмихна се Кери. — А, и ви благодаря за съвета, господин Литъл. Ще помисля над думите ви.
Борн изпрати с поглед Кери, обърна се и влезе в магазина. Ярката светлина го заслепи и той затвори очи. Продавачът, пъпчив младеж с дълга коса и кървясали очи, пушеше цигара и четеше книга. Вдигна глава да види кой влиза, кимна вяло и продължи да си чете. Звучеше радио, някой пееше „Вчера отмина“ с отегчен, меланхоличен глас. Борн си помисли, че тази песен е точно за него.
Бърз поглед към щандовете му припомни, че не е ял от обяд. Грабна пластмасова кутия с фъстъчено масло, плик солени бисквити, някаква пастърма, портокалов сок и вода. Трябваха му протеини и витамини. Купи си и тениска, карирана риза с дълъг ръкав, бръсначка и крем за бръснене — все неща, които от дългия си опит знаеше, че ще са му нужни.
Приближи се до щанда и продавачът свали опърпаната книжка, която четеше. „Далгрен“ на Самюъл Р. Дилейни. Борн си я спомняше, беше я прочел малко след завръщането си от Нам — книга, която предизвиква халюцинации, също като войната. Някогашният живот нахлу в главата му, натрошен на парчета — кръвта, смъртта, яростта, безразсъдното убиване, всичко, което правеше, за да притъпи изпепеляващата, нестихваща болка от случилото се в реката пред къщата му в Пном Пен. „Нали си имате топло гнезденце, щастливо семейство, при което се прибирате всяка вечер.“ Де да знаеше Кери как всъщност стоят нещата.