Хан се събуди рязко както винаги, обзет от ужасното чувство на загуба. Лежеше сред купчина влажни чаршафи. Остана така, все още под въздействието на повтарящия се кошмар, който пулсираше болезнено в главата му. Протегна ръка към левия си глезен, сякаш за да се увери, че не е вързан с въже. Веднага след това плъзна ръка по стегнатите, хлъзгави от потта мускули на корема си, докато пръстите му не напипаха малката каменна фигурка на Буда, която висеше на гърдите му на дебел златен ланец. Никога не я сваляше, дори когато спи. Разбира се, че ще е там. Винаги е там. Беше му талисман, нищо, че полагаше усилия да убеди сам себе си, че не вярва в талисмани.
Надигна се с неохота, затътри се към банята и наплиска лицето си със студена вода. Щракна лампата и няколко секунди остана примижал срещу светлината. Наведе се към огледалото и се втренчи в отражението си, сякаш за пръв път виждаше лицето си. Изсумтя, облекчи се, после се върна в стаята и на светлината на нощната лампа препрочете досието, което му бе дал Спалко. Нищо в него не подсказваше, че Дейвид Уеб притежава способностите, на които Хан стана свидетел. Опипа моравосиния белег на гърлото си, сети се за мрежата, която Уеб бе изплел от увивни растения и заложил ловко. Скъса ядосано единствения лист, от който се състоеше досието. Информацията в него беше напълно безполезна, а като се има предвид, че го беше подвела да подцени мишената си, явно беше дори опасна. Имаше и още съмнителни неща, не по-малко важни. Данните, осигурени му от Спалко, бяха или непълни, или неверни.
Подозираше, че работодателят му е съвсем наясно кой и какъв е Дейвид Уеб. Трябваше да разбере дали Спалко не крои нещо, в което е замесен и Уеб. Хан имаше собствени планове за Дейвид Уеб и беше готов на всичко, за да ги осъществи. Никой, дори самият Степан Спалко, нямаше да му попречи.
Въздъхна, изгаси лампата и легна, но мислите не му позволяваха да се отпусне и да заспи. Хаосът в главата му предизвикваше напрежение в цялото му тяло. Допреди сключването на последната сделка със Спалко не бе и подозирал за съществуването на Дейвид Уеб, камо ли да е знаел, че е още жив. Едва ли би приел последната поръчка, ако Спалко не му беше пъхнал снимката на Уеб под носа. Работодателят му несъмнено е знаел, че Хан ще направи всичко, за да открие професора. Тази работа започваше да му писва. Напоследък подозираше, че Спалко е придобил известно собственическо чувство върху него. Хан познаваше добре работодателя си и мегаломанските му наклонности.
В камбоджанските джунгли, където по принуда прекара детството и юношеството си, не бе имал възможност да се запознае с много мегаломани. Горещото влажно време, непрекъснатият хаос на войната, несигурното ежедневие — всички тези фактори въздействаха масирано и бяха в състояние да подлудят всеки. В онази враждебна среда слабите загиваха, силните оцеляваха. Променяше се изконната същност на хората.
Както си лежеше, Хан опипа с пръсти белезите по тялото си. Това се бе превърнало в негов ритуал, своего рода суеверие — жест, който го предпазва от злото. За него злото не се идентифицираше с насилието, което един възрастен упражнява върху друг, а с неописуемия влудяващ ужас, което изпитва едно дете, оставено само в непрогледна черна нощ. Обикновено, когато някой малчуган се събуди от такъв кошмар, изтичва в стаята на мама и татко, пъхва се в уютното им топло легло и скоро пак заспива. Но Хан нямаше родители, нямаше кой да го утеши. Целият му живот беше една неспирна борба за отскубване от лапите на възрастни с размътен ум, които гледаха на него единствено като източник на пари или секс. Беше живял като роб години наред, потискан и унижаван както от белите, така и от азиатците, с които случаят го бе срещал. Хан беше човек без корен и без род и другите се възползваха от това. Беше мелез, когото всеки гледаше да ругае, бие, малтретира и тъпче по всички възможни начини, родени от извратеното човешко съзнание.
Въпреки всичко той оцеля. Ден след ден се мъчеше да напипа посоката, докато накрая осъзна каква е единствената му цел — да оцелее. От горчив опит знаеше, че не е достатъчно да избяга, защото поробителите му ще тръгнат подире му и когато го открият, ще го накажат нечовешки сурово. На два пъти за „малко“ не умря. Именно тогава разбра, че не е достатъчно само да оцелее, че от него се иска нещо повече. Че трябва да се научи да убива, за да не бъде убит.