Алонзо-Ортис, директорът на ЦРУ и екипите на двамата — плюс шепа отбрани представители на тайните служби — преговаряха за стотен път стратегията за охрана на конференцията по тероризма в Рейкявик. На видеостената се сменяха подробни планове на различни части на хотел „Ошкюхлид“, придружавани от бележки, касаещи охраняването на входове, изходи, асансьори, покрив, прозорци и тъй нататък. Имаше и директна видеовръзка с хотела, за да може Джейми Хъл, представителят на директора на ЦРУ на място, да участва в съвещанието.
— Нямаме право на нито една грешка — обяви Алонзо-Ортис. Изглеждаше зашеметяващо с абаносовочерната си коса и живите си, проницателни очи. — Конференцията трябва да премине като по часовник — във всяко едно отношение. Всеки пропуск в сигурността и охраната, дори най-нищожният, може да има катастрофални последствия. А това би обезсмислило напълно президентските усилия за напредък в отношенията ни с основните ислямски държави и стореното от господин президента през изминалите осемнайсет месеца. Излишно е да казвам на хора от ранга на тук присъстващите, че под демонстрираното желание за сътрудничество прозира инстинктивното недоверие към западните ценности, към християнския свят и всичко, свързано с тях. Заподозрат ли дори само за миг, че президентът е искал да ги подведе — край, последиците ще са тежки и незабавни. — Тя бавно огледа присъстващите. Това бе един от специалитетите й — когато се обръща към аудитория, да оставя у всеки впечатлението, че говори лично на него. — Не се заблуждавайте, господа. Изправени сме пред заплаха от ранга на световна война — световен джихад, какъвто никога досега не сме виждали и какъвто най-вероятно не бихме могли да си представим.
Тъкмо се канеше да даде думала на Джейми Хъл, когато в стаята влезе елегантен млад мъж, приближи се безшумно до директора на ЦРУ и му подаде запечатан плик.
— Моите извинения, доктор Алонзо-Ортис — каза директорът и разряза плика. Прегледа съдържанието му, без да издава емоциите си, макар че сърцето му ускори ритъма си. Съветничката по националната сигурност не обичаше да прекъсват брифингите й. Наясно, че е под директния обстрел на погледа й, директорът бутна стола си назад и стана.
Алонзо-Ортис му прати усмивка през толкова присвити устни, че за миг му се стори, че изобщо липсват.
— Надявам се имате достатъчно основателна причина, за да ни напуснете тъй грубо.
— Наистина е така, доктор Алонзо-Ортис. — Директорът, макар и човек на възраст, притежаващ немалко власт и привилегии, не можеше да си позволи да влезе в открит конфликт с дясната ръка на президента. Колкото и да ненавиждаше Роберта Алонзо-Ортис — първо, защото беше окупирала полагащото се нему място до президента и, второ, защото беше жена, — той запази добрия тон. Но не пропусна да се възползва от положението си и малкото останала му власт — запази за себе си информацията, за която тя би дала мило и драго да научи: що за спешен проблем налага незабавното му оттегляне.
Усмивката на съветничката по националната сигурност изтъня още повече.
— В такъв случай ще очаквам подробен брифинг по възникналата криза, каквото и да е нейното естество, възможно най-скоро.
— Разбира се — побърза да отвърне директорът на излизане. Щом тежката врата хлопна зад гърба му, додаде едно сухо „Ваше височество“, с което предизвика смеха на оперативния агент, използван в случая за куриер.
Директорът успя да се добере до сградата на ЦРУ за по-малко от петнайсет минути. Имаше насрочена среща на най-висшия управленски състав на Агенцията, която не можеше да започне без него. Темата: убийствата на Александър Конклин и доктор Морис Панов. Главният заподозрян: Джейсън Борн. Чакаше го група мъже с изпити бледи лица, безукорни консервативни костюми, рипсени вратовръзки и лъснати тежки обувки. За тях не съществуваха раираните ризи, цветните яки и други мимолетни прищевки на модата. Свикнали да кръстосват коридорите на властта на „Белтуей“, те бяха несменяеми като дрехите си. Бяха консерватори по душа, завършили консервативни колежи, потомци на благовъзпитани семейства, чиито бащи преди години им бяха показали правия път, насочвайки ги към ЦРУ, и сега всички се мислеха за незаменими. Възприемаха се като ръководители с мащабно мислене и неизчерпаема енергия, които знаят как трябва да се свърши определена работа. Представляваха стегнато изплетен възел около един таен свят, чиито нишки се простираха доста надалеч.