Тъмните физиономии, които се извърнаха при хлопването на вратата и издрънчаването на звънчето, моментално регистрираха бялата кожа на Борн. Усмивката му увисна във въздуха без отговор. Част от посетителите не му обърнаха никакво внимание, неколцина обаче явно разтълкуваха появата му като поличба за предстоящо зло.
Забелязал враждебните погледи, той се пъхна в едно сепаре. Келнерка с накъдрена оранжева коса и лице като на Ърта Кит пльосна пред него наплюто от мухи меню и напълни чашата му с димящо кафе. Беше силно гримирана, но под мазилата искреше сърдечен поглед, който озаряваше отруденото й лице. В любопитството й той долови още нещо, може би съчувствие.
— Да не ти пука, че те зяпат, готин — въздъхна. — Шубе ги е.
Закуската не беше нищо особено — яйца, бекон и картофки, които преглъщаше със стипчивото кафе. Но протеините и кофеинът му бяха нужни, за да възстановят силите му след изтощението — поне временно.
Келнерката доля чашата му и той отпи. Имаше още време до отварянето на „Линкълн Файн Тейлърс“. Но той не го пропиля. Извади бележника, който бе взел от масата в стаята с телевизора у Алекс, и отново огледа отпечатъка, оставен от горната страница. NX20. Звучеше непознато и опасно, но всъщност можеше да е всичко, включително нов модел компютър.
Вдигна глава и огледа посетителите на заведението, вероятно емигранти. Постоянно влизаха и излизаха, обсъждаха социалните помощи, набавянето на наркотици, боя в полицията, внезапната смърт на свои близки, болестта на приятели в затвора. Това беше техният живот, който за него бе по-далечен и непознат от живота на хората в Азия или Микронезия. Атмосферата в закусвалнята бе някак тягостна от мъката и насъбрания гняв на тези хора.
От другия край на улицата се зададе патрулка, приближаваше бавно като акула, излязла на лов. Глъчката в закусвалнята стихна, сякаш този паметен миг бе достоен за снимка. Борн извърна глава и потърси с поглед келнерката. Тя стоеше като вцепенена, вперила очи в стоповете на полицейската кола, която се отдалечаваше към вътрешността на квартала. Цялото заведение въздъхна с облекчение. Борн също се почувства далеч по-добре. В крайна сметка излизаше, че е попаднал в компанията на мрачни спътници в пътешествието си из света на сенките.
Мислите му се върнаха към човека, който го преследваше. В лицето му имаше нещо азиатско, но не много изявено. Възможно ли е да познава отнякъде тези черти — дръзката линия на носа, далеч не азиатска, или формата на типично азиатските плътни устни. Възможно ли е да е човек от миналото на Борн, от Виетнам? Но не, изключено е. Ако се съди по поведението му, едва ли има трийсет години, което означава, че по онова време е бил пет-шестгодишен. Но тогава кой е и какво иска? Въпросите не му даваха мира. Остави чашата на масата недопита. Кафето сякаш бе започнало да прогаря вътрешностите му.
Малко по-късно вече седеше в откраднатата кола. Пусна радиото и започна да сменя станциите, докато не попадна на новини. Тъкмо говореха за конференцията по тероризма, последва преглед на вестите от страната, накрая на местните събития. Първи бяха убийствата на Алекс Конклин и Мо Панов. Странно, но не предложиха никаква нова информация.
„Очаквайте още новини, каза говорителят, но първо това важно съобщение…“
… това важно съобщение. В главата му нахлу споменът за онзи офис в Париж, от който се виждаше целият булевард „Шан-з-Елизе“ с Триумфалната арка. Закусвалнята, всичко наоколо изведнъж изчезна. Стоеше прав, току-що беше станал от стол с шоколадов цвят. В ръката си стискаше кристална чаша с кехлибарена течност. Чуваше се глас — богат и плътен, мелодичен, — обясняваше колко време ще му е нужно, за да осигури на Борн всичко, от което се нуждае.
„Не се тревожи, приятелю, казваше гласът, английският му бе пропит от тежък френски акцент, задачата ми е да ти предам това важно съобщение.“
Все още в света на мислите си, Борн се обърна да види лицето на човека, изрекъл тези думи. Единственото, което успя да види, беше празна стена. Споменът се изпари като аромат на уиски и Борн остана сам, загледан втренчено към мрачните прозорци на занемарената закусвалня.
В прилив на бяс, Хан грабна мобилния си телефон и набра номера на Спалко. Не го свързаха веднага, наложи се да се представи, но накрая все пак стана.