— На какво дължа честта, Хан? — каза Спалко в ухото му. Отворил сетивата си, Хан долови лекото провличане на думите и заключи, че е вследствие на изпит алкохол. Познанията му върху навиците на Степан Спалко бяха по-задълбочени, отколкото работодателят му, ако реши да си направи труда да мисли по този въпрос, би предположил. Така например Хан беше наясно със склонността на Спалко към питиетата, цигарите и жените — не задължително в този ред — и знаеше, че е способен да поеме огромни количества и от трите. Дори в случая изпитият алкохол да е по-малко, отколкото Хан подозираше, предимството пак щеше да е за него. Откакто познаваше Спалко, такъв рядък шанс не му се бе удавал.
— Изглежда, че досието, което ми даде, не е съвсем точно или поне не е пълно.
— И на какво се дължи това неубедително заключение? — Гласът му внезапно се втвърди, сякаш водата замръзна в лед. Хан твърде късно си даде сметка за агресивния тон, с който започна. Спалко може и да е велик стратег — несъмнено се смяташе за много прозорлив, — но дълбоко в себе си действаше по инстинкт. Затова сега се отърси от унеса си и отвърна на враждебността с враждебност. Даде воля на настървението си, а това противоречеше дълбоко на строго премерения му обществен имидж. Но пък, от друга страна, под медената повърхност на ежедневието му живееше човек от плът и кръв.
— Поведението на Уеб е доста странно — каза Хан по-меко.
— Нима? В какъв аспект? — Спалко отново заговори провлечено и лениво.
— Ами, прави неща, които не са съвсем характерни за един университетски преподавател.
— И какво от това? Не го ли ликвидира?
— Още не. — Хан седеше в автомобила си и наблюдаваше през прозореца автобуса, приближаващ отсрещната спирка. Вратата изсъска и хората започнаха да слизат: старец, двама гимназисти, майка с момченце.
— О, значи имаме промяна в плана?
— Бях те предупредил, че смятам да го посплаша.
— Знам, въпросът е колко време?
Сякаш играеха на своего рода словесен шах, проучваха предпазливо ситуацията, Хан можеше само да гадае какво всъщност се случва. Каква е тая работа с Уеб? Защо Спалко е решил да прехвърли точно на него вината за двойното убийство на онези важни клечки — Конклин и Панов? И още, защо изобщо е поръчал убийствата им? Хан не се съмняваше, че той стои в основата на този заговор.
— Колкото ми е нужно. Докато той не разбере с кого си има работа.
Хан проследи с очи майката, която помогна на малкия да стъпи на тротоара. Момченцето се заклатушка напред, тя се засмя. Детето се обърна, наклони главица и също избухна в смях, имитирайки нейната радост. Тя пое ръчицата му в своята.
— Не си размислил, надявам се.
Хан долови нотка на строгост, лека искрица напрегнатост. В миг се усъмни, че онзи изобщо е пил. Хрумна му да го попита защо толкова се интересува дали е убил Дейвид Уеб, но размисли, опасявайки се, че може да разкрие собствените си тревоги.
— Не, няма такова нещо — отвърна Хан.
— Защото двамата с теб сме от една порода. Нашите ноздри са чувствителни към мириса на смъртта.
Хан се замисли и като не можа да реши какво да отвърне, затвори. Долепи длан до прозореца и между двата си пръста проследи как майката и синът се отдалечават по улицата. Тя се стараеше да не бърза, за да синхронизира максимално крачката си с клатушкащата се походка на дребосъка.
Спалко лъже — това е ясно. Но и Хан на свой ред не беше съвсем искрен. За миг погледът му се размъти и споменът го отнесе в камбоджанските джунгли. Повече от година живя с един виетнамец, контрабандист на оръжие, заключен в бараката му като подивял пес, полумъртъв от глад, пребит. При третия опит за бягство си беше научил урока и направи главата на контрабандиста на пихтия с лопатата, с която копаеше отходни ями. Изкара десет дни, препитавайки се както свари, докато накрая не го спаси американски мисионер на име Ричард Уик. Получи храна, дрехи, гореща баня и чисто легло. В замяна се съгласи мисионерът да го учи на английски. Щом започна да чете криво-ляво, му връчиха една Библия, която трябваше да научи наизуст. Така разбра, че Уик не се опитва да го спаси, а да го цивилизова. Веднъж-дваж Хан се опита да отвори дума за будизма, ала бе твърде млад и онова, на което го бяха учили като дете, не звучеше особено убедително в неговата уста. Не че Уик би проявил интерес, дори да не беше така. Мисионерът не признаваше религия, която не вярва в Бог и в Христос Спасителя.
Погледът на Хан се проясни. Майката водеше момченцето си към закусвалнята с хромираната фасада и огромната чаша на покрива. Хан не изпускаше от очи човека, когото познаваше като Дейвид Уеб и който сега седеше в една кола от другата страна на улицата. Нямаше как да не признае, че доста се поизмъчи, докато го проследи от имението на Конклин до тук. Хан не пропусна да забележи фигурата на билото, която ги наблюдаваше. Докато се изкатери до там, след като се измъкна от майсторския капан на Уеб, беше твърде късно, за да залови тайния наблюдател, но с очилата си за нощно виждане успя да види как Уеб се насочва към магистралата. Когато професорът се качи на стоп, Хан вече беше готов да го последва. Сега наблюдаваше жертвата си, разсъждавайки над онова, което Спалко несъмнено знаеше: че си има работа с изключително опасен човек. Такъв, който не се притеснява да бъде единственият бял в закусвалня, пълна с чернокожи. Изглеждаше самотен, но нима самотата не е присъща и на самия Хан.