Погледът му отново се плъзна към майката и детето. Смехът им нахлу в главата му, далечен като сън.
Борн пристигна в „Линкълн Файн Тейлърс“ в Александрия пет минути след девет. С фасадата си а ла колониален стил сградата не се различаваше от другите частни магазинчета в стария град. Борн прекоси покрития с червени плочи тротоар, бутна вратата и влезе. Официалната част беше разделена на две половини от висока до кръста преграда. Вляво от нея беше тезгяхът, вдясно — кроячните маси. Шевните машини се намираха зад тезгяха. Там работеха три латиноамериканки, които изобщо не вдигнаха поглед да видят кой влиза. Зад тезгяха стоеше слаб мъж по риза и разкопчана раирана жилетка и гледаше свъсено нещо на плота пред себе си. Имаше високо изразително чело, къдрава кестенява коса, хлътнали бузи и мътни очи. Очилата му бяха вдигнати над челото. Имаше навика да попипва орловия си нос. Не обърна внимание на отварянето на вратата, но щом Борн се приближи към тезгяха, вдигна очи.
— Заповядайте? — изви въпросително той. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Вие ли сте Ленард Файн? Видях името ви на витрината.
— Да, аз съм.
— Изпраща ме Алекс.
Шивачът примигна.
— Кой ви изпраща?
— Алекс Конклин — повтори Борн. — Казвам се Джейсън Борн. — Огледа се. Никой не им обръщаше ни най-малко внимание. От непрестанния шум на машините въздухът сякаш се беше наелектризирал и жужеше.
С преднамерено бавен жест Файн приплъзна очилата към тесния хрущял на носа си.
Погледна Борн от упор.
— Негов приятел съм — уточни Борн за улеснение.
— Нямаме поръчка за човек на име Конклин.
— Не мисля, че е поръчвал нещо при вас.
Файн присви нос, сякаш пронизан от внезапна болка.
— Приятел, значи.
— Дългогодишен.
Без да каже нито дума повече, шивачът се протегна, отвори капака на тезгяха и покани Борн.
— Нека поговорим в кабинета ми.
Поведе Борн през врата към прашен коридор, от който лъхаше на течност за колосване.
Кабинетът не беше нищо особено — протрит и оцапан балатум на пода, голи тръби от пода до тавана, очукано метално бюро с въртящ се стол, два евтини контейнера за документи, натрупани кашони. Стайчето беше пропито от мирис на хумус и плесен. Зад стола имаше малък квадратен прозорец, толкова мръсен, че уличката отвън изобщо не се виждаше.
Файн отиде зад бюрото си и отвори едно чекмедже.
— Питие?
— Малко е раничко — отвърна Борн, — не мислите ли?
— Аха — измърмори Файн. — Май сте прав. — Извади пистолет и го насочи към корема на Борн. — Куршумът няма да ви убие веднага, но докато кръвта ви изтича, ще съжалявате, че не сте мъртъв.
— Няма защо да се горещим — кротко каза Борн.
— Напротив, има сериозна причина — отвърна шивачът. Очите му бяха разположени доста близо, от което изглеждаше леко кривоглед. — Конклин е мъртъв и чувам, че вие имате пръст в това.
— Не е вярно — отвърна Борн.
— Така казват всички. Отричат, отричат, отричат. И правителството все така го увърта, нали? — На лицето му плъзна лукава усмивка. — Седнете, господин Уеб… или Борн… или както там сте избрали да се казвате днес.
— Вие сте агент на управлението — погледна го Борн.
— Лъжете се. Аз съм независима свръзка. Ако Алекс не им е казал, се съмнявам някой в Агенцията да подозира за моето съществуване. — Усмивката на шивача грейна. — Нали Алекс точно затова се обърна към мен.
— Бих искал да ми разкажете повече за това — кимна Борн.
— О, не се и съмнявам. — Файн посегна към телефона на бюрото си. — От друга страна, когато попаднете в ръчичките на колегите си, ще сте прекалено зает да отговаряте на въпросите им, за да ви интересува каквото и да било друго.