— Не е като „Бъч Касиди“.
— И аз познавах Алекс и Мо — въздъхна Дерон.
— Разбира се, нали аз ви запознах — рече Борн и затвори.
Поседя още малко на масата, замислен. Нещо го глождеше. Откакто излезе от тоалетната, алармата в главата му не престана да вие, но разговорът с Дерон го разсея и той така и не обърна достатъчно внимание на усещането си. Какво има? Огледа помещението още веднъж — бавно, внимателно. Изведнъж разбра. Нямаше го куция с брадата. Може да се е нахранил и да е излязъл. От друга страна, присъствието му в мъжката тоалетна определено накара Борн да се почувства некомфортно. Нещо в него…
Хвърли няколко монети на масата и се приближи до витрината на ресторанта. Двата прозореца към улицата бяха разделени от плътна махагонова колона. Борн застана зад нея, използвайки я за параван, докато огледа улицата. Най-напред се съсредоточи върху пешеходците — търсеше хора, които се придвижват непривично бавно, мотаят се, четат вестник, задържат се прекалено дълго пред витрина на отсрещен магазин, за да наблюдават в нея входа на ресторанта. Нищо подозрително. В три от паркираните наблизо коли имаше хора — една жена и двама мъже. Лицата им не се виждаха. После, разбира се, стигна и до колите, спрени на улицата пред ресторанта.
Без да мисли повече, излезе. Бе късна сутрин и тълпата се беше сгъстила. В случая това беше предимство. Отдели следващите двайсет минути, за да огледа подробно всичко наоколо — входове, витрини, преминаващи пешеходци, автомобили, прозорци и покриви. След като се успокои, че наблизо няма костюмирани агенти, пресече улицата и влезе в магазин за алкохол. Поиска да купи бутилка малцово уиски от Спейсайд, отлежавало в бъчва от шери — любимото на Конклин. Докато собственикът отиде да изпълни поръчката му, той огледа през прозореца. Всички коли пред ресторанта бяха празни. Един от мъжете, които бе забелязал по-рано, излезе от автомобила си и влезе в близката аптека. Нямаше брада, нито пък куцаше.
Оставаха почти два часа до срещата с Дерон, така че реши да ги използва пълноценно. Споменът за парижкия офис, гласът, бледият спомен за лицето, което неотложните обстоятелства бяха избутали на заден план, се върнаха в главата му. Според методологията на Мо Панов, за да активизира наново спомена, трябва да създаде същите условия, в случая, да усети аромата на същото уиски. Надяваше се по този начин да успее да разбере кой е онзи човек в Париж и защо точно този спомен за него се появи в съзнанието му. Дали е било само заради аромата на уиски, или пък е отключено от състоянието, в което Борн се намира в момента?
Плати уискито с кредитната си карта, като се надяваше да не е проблем да я използва в магазин за алкохол. Миг по-късно излезе на улицата с плика в ръка. Жената, която му се стори подозрителна, все още седеше в колата си, но на седалката до нея имаше дете. Мина и покрай втората кола с мъжа в нея. Онзи не се обърна след Борн, не се опита да приложи никой от тайните трикове за следене, нито вкара в употреба стандартната процедура за прехвърляне на обекта на следващ пост. За всеки случай Борн продължи да държи под око всички коли, които се намираха в непосредствена близост до него.
След десетина минути стигна до парк. Седна на една желязна пейка и се загледа в гълъбите, които кацаха и излитаха, стрелвайки се в синьото небе. По пейките нямаше много хора, може би едва половината от местата бяха заети. В парка влезе старец; носеше кафява торба, намачкана като лицето му, и започна да вади шепи трохи. Гълъбите явно го очакваха, защото веднага се насъбраха, загукаха и заклокаха щастливо, проправяйки си път към храната.
Борн отвори уискито, вдъхна изискания му богат аромат. Лицето на Алекс мигновено изплува пред очите му, заедно с него се появи и локва кръв на пода. Внимателно, едва ли не с благоговение, Борн изтласка тази картина встрани. Отпи малка глътка от уискито, задържа я на небцето, за да позволи на изпаренията да се качат в носа му и да го върнат към отломката от спомена, който досега му се изплъзваше. Отново видя гледката от прозореца на „Шан-з-Елизе“. В ръката си държеше кристална чаша, отпи нова глътка уиски и се накара да вдигне чашата към устните си. Чу властния дълбок глас и с усилие на волята успя да извърне главата си към стаята в парижкия офис, където явно се е намирал преди неопределено време.
И тогава за пръв път забеляза плюшените мебели, картината на Раул Дюфи, на която се виждаха елегантен кон и ездач в Булонския лес, тъмнозелените стени блестяха, високият кремав таван изпъкна на фона на ярко осветения град. Продължавай, насърчи сам себе си той, още, още… Фигурален килим, два тапицирани стола с високи облегалки, тежко полирано орехово писалище в стил Луи XIV, зад което стои усмихнат висок симпатичен мъж с топли очи, дълъг галски нос и преждевременно побеляла коса. Жак Робине — френският министър на културата.