Борн поклати глава. Разговорът не се развиваше по неговия сценарий.
— Какво те кара да мислиш така? Защо баща ще изоставя сина си?
— Любопитен въпрос от човек с две деца. Джейми и Алисън, така ли се казваха?
Борн подскочи, сякаш онзи бе забил нож в тялото му. В него забушуваха страх и гняв, но той позволи само на гнева да изплува на повърхността.
— Изобщо няма да те питам откъде знаеш толкова много за мен, но ще ти кажа едно — правиш голяма грешка, като заплашваш семейството ми.
— О, излишно се тревожиш. Нямам никакъв интерес към децата ти — монотонно изрецитира Хан. — Просто се чудех как ли ще се почувства Джейми, когато не се прибереш у дома.
— Никога не бих изоставил сина си. Ще направя каквото е нужно, но ще се прибера при него.
— Звучи ми странно, че се палиш толкова за сегашното си семейство, при положение че изостави Дао, Джошуа и Алиса.
Сега вече в душата на Борн надви страхът. Сърцето му затуптя болезнено, нещо в гърдите го проряза.
— Какви ги говориш? Защо мислиш, че съм ги предал?
— Изостави ги на съдбата им, не е ли така?
Борн почувства как губи връзка с действителността.
— Как смееш! Те загинаха! Бяха ми отнети, нито за миг не съм ги забравил!
Устните на Хан се закръглиха в едва забележима усмивка, сякаш почувства, че е успял да изтласка Борн отвъд определена невидима бариера.
— Дори когато се ожени за Мари ли? Дори когато се родиха Джейми и Алисън? — Този път тонът му бе строг и премерен, сякаш полагаше усилия да запази контрола върху нещо, скрито дълбоко в съществото му. — Опита се да възпроизведеш Джошуа и Алиса. Дори им избра имена със същите букви.
Борн се почувства като пребито куче. Ушите му забучаха.
— Кой си ти? — повтори съкрушен.
— Наричат ме Хан. Но по-интересното е кой си ти, Дейвид Уеб? Няма нищо странно в това един професор по лингвистика да познава добре планината, но определено не е нормално да може да води ръкопашен бой; да плете клетка капан, каквито правят северновиетнамците; да открадне кола. И най-важното — да се измъкне така изкусно от ЦРУ.
— Значи излиза, че сме загадка един за друг.
На устните на Хан заигра същата влудяваща тайнствена усмивка. Борн почувства как косъмчетата по тила му настръхват, усети как къс от разтрошената му памет напира да изплува на повърхността.
— Продължавай да си го повтаряш. Истината е, че мога да те убия още сега, на това оживено място — изсъска Хан. Усмивката изчезна така бързо, както облаците променят формата си, гладката повърхност на врата му, който приличаше на бронзова колона, потръпваше едва забележимо, сякаш ярост, обуздавана твърде дълго, беше успяла да си пробие път навън. — Истината е, че съм длъжен да те убия още сега. Но такива крайни действия биха привлекли върху мен вниманието на двамата агенти на ЦРУ, които току-що влязоха през северния вход на парка.
Без да извръща глава, Борн погледна в указаната посока. Хан беше прав. Двама костюмирани агенти оглеждаха човек по човек хората по алеите.
— Смятам, че е време да вървим. — Хан се изправи и задържа погледа си върху седналия Борн. — Ситуацията е проста. Или тръгваш с мен, или те хващат.
Борн стана и двамата излязоха от парка, вървейки редом. Хан се падаше между него и агентите и избра маршрут, който да им позволи да продължат в тази конфигурация. Борн и този път остана впечатлен от опитността на младежа, както и от способността му да мисли трезво в критична ситуация.
— Защо го правиш? — попита. Бе забелязал изблика на гняв — разгорещяване, което беше колкото необяснимо, толкова и тревожно.
Хан не отвърна.
Вляха се в потока от пешеходци и скоро се изгубиха в тълпата. По-рано Хан видя четиримата агенти да влизат в „Линкълн Файн Тейлърс“ и запомни лицата им. Не беше особено трудно — в джунглата, където израсна сам-самичък, животът му неведнъж зависеше от светкавичната реакция в разпознаването на някого. Във всеки случай, за разлика от Уеб, знаеше къде са четирима от агентите и сега се оглеждаше за останалите двама. В критичен момент като този, когато водеше жертвата си към избраното от него място, не искаше изненади.
Разбира се, не след дълго ги забеляза в тълпата пред тях. Бяха в типичната конфигурация, по един от всяка страна на улицата, вървяха право насреща им. Извърна глава към Уеб, за да го предупреди, но установи, че е сам в тълпата. Уеб беше изчезнал яко дим.