Седма глава
В самите недра на „Хуманистас“ ООД беше оборудвана модерна подслушвателна станция, която покриваше трафика на тайни сигнали, излъчвани от основните разузнавателни мрежи. Нямаше човешко ухо, което да прослушва информацията, понеже никое човешко ухо не би различило смисъл в чутото. Сигналите бяха криптирани, поради което входящият трафик минаваше през поредица от сложни софтуерни програми, съставени от евристични алгоритми — което ще рече програми, създадени така, че да се самообучават. За всяка разузнавателна мрежа имаше отделна програма, понеже алгоритмите за криптиране на агенциите бяха уникални.
Батареята от програмисти на „Хуманистас“ невинаги успяваха да разбият кодовете — веднъж имаха повече успех, друг път — по-малко, но допустимият минимум беше Спалко да получава адекватна представа за всичко, което става по света. Кодовете на американското Централно разузнавателно управление бяха сред разгаданите, така че броени часове след като директорът заповяда незабавно да бъде унищожен Джейсън Борн, Степан Спалко се запознаваше с този материал.
— Чудесно — възкликна той. — Сега вече всичко се подрежда според плана. — Остави листа с разшифрованото съобщение и извади на монитора карта на Найроби. Обиколи целия град, докато намери един от крайните квартали, където президентът Джомо искаше да бъде изпратен медицински екип на „Хуманистас“, за да окаже помощ на поставени под карантина пациенти със СПИН.
В този момент мобилният телефон на Спалко иззвъня. Той се заслуша в отсрещния глас. Погледна си часовника.
— Би трябвало да има достатъчно време — каза. — Браво.
После се качи с асансьора до кабинета на Итън Хърн.
Пътьом звънна един-единствен телефон и за броени минути успя да постигне нещо, за което на други в Будапеща им бяха нужни седмици — място в партера на операта за спектакъла същата вечер.
Новоназначеният служител на „Хуманистас“ седеше пред компютъра, погълнат от заниманията си, но щом Спалко влезе, скочи на крака. Изглеждаше така чист и спретнат, както с идването си на работа сутринта.
— Тук не държим на официалностите, Итън — предразположи го Спалко с усмивка. — Все пак не сме в армията.
— Тъй вярно, сър. Благодаря ви. — Хърн се разкърши. — Не съм ставал от седем сутринта.
— Как върви набирането на средства?
— За началото на следващата седмица имам две вечери и един обяд със сериозни перспективи. Пратих ви по имейла копия на презентационните писма, които смятам да им връча.
— Добре, чудесно. — Спалко се огледа, за да е сигурен, че думите му ще си останат само за техните уши. — Имам един такъв въпрос: случайно да имаш смокинг?
— Разбира се, сър. Това е част от работата ми.
— Чудесно. Бягай вкъщи да се преоблечеш.
— Сър? — Младежът повдигна вежди в изненада.
— Отиваш на опера.
— Тази вечер ли? Така внезапно? Успяхте ли да вземете билети?
Спалко се засмя.
— Харесваш ми, Итън, не го крия. Готов съм да се обзаложа, че си най-искреният човек на земята.
— Напротив, сър, убеден съм, че това сте вие.
Спалко се засмя отново на смутената физиономия, която младежът не можа да скрие.
— Това беше шега, Итън. Хайде, да вървим. Нямаме време за губене.
— Ами работата… — Хърн посочи компютъра си.
— В известен смисъл тази вечер ще си на работа. В операта ще бъде един човек, когото възнамерявам да спечеля за наш дарител. — Спалко се държеше толкова свободно и небрежно, че Хърн никога не би заподозрял нещо нередно. — Та въпросният господин, между другото, казва се Ласло Молнар…
— Не съм го чувал.
— Нормално, няма откъде да го чуеш. — Спалко сниши глас и зашепна заговорнически: — Макар да е доста състоятелен, той взема всякакви предпазни мерки да не се афишира. Не фигурира в никакви списъци с дарители, в това можеш да бъдеш сигурен, и ако намекнеш, по какъвто и да е начин за имотността му, можеш да забравиш някога да имаш възможност отново да разговаряш с него.
— Разбирам ви напълно, сър.
— Може да се каже, че този човек е истински познавач, макар, струва ми се, в наши дни думата да е изгубила голяма част от значението си.
— Така е, сър. — Хърн кимна. — Мисля, че знам какво имате предвид.
Спалко беше сигурен, че младежът няма никаква идея какво има предвид шефът му и в мислите му пропълзя искрица съжаление. Някога беше същият наивник като Хърн, преди сто години — или поне толкова му се струваха.