За да разплете загадката около убийствата, Хан трябваше да говори и с шивача — това му беше ясно. Без значение какво е казал на агентите. Тъй като лично проследи Уеб — все още не можеше да свикне, че той и Джейсън Борн са едно и също лице, — знаеше прекрасно, че Файн разполагаше с предостатъчно време да сподели с професора всичко, което знае. Докато наблюдаваше сцената със задържания в колата шивач, Хан успя да надзърне за секунда в очите на жертвата. Това бяха очи на горд и корав, човек. Поради будисткото си възпитание Хан възприемаше гордостта като порок, но в подобна ситуация си даваше сметка, че гордостта е по-скоро добродетел — колкото повече го притискаха агентите, толкова повече се затваряше в себе си Файн. ЦРУ не съумя да изтръгне нищо, но Хан знаеше как да се пребори с гордостта, а и с упорството.
Свали кадифеното си сако и отпра част от подплатата, така че поставените на пост агенти да го помислят за поредния клиент на шивача.
Пресече улицата и влезе в магазина, камбанката пропя. Една от латиноамериканките вдигна поглед от комиксите във вестника, който бе разгърнала; пред нея се виждаше наченатият й обяд — кутия с фасул и ориз. Посрещна го и попита какво ще обича. Имаше пищни форми, високо решително чело и огромни шоколадови очи. Обясни й, че си е скъсал любимото сако и понеже ужасно държи на него, предпочита да се обърне лично към господин Файн. Жената кимна. Потъна отзад, след минутка се върна и се настани при комикса си, без да каже нито дума повече.
Скоро след нея излезе и самият Ленард Файн. Дългата и ужасно неприятна сутрин му се бе отразила доста зле. По-точно казано, прекият и интензивен контакт с Агенцията го беше съсипал напълно, беше го оставил без сили.
— С какво мога да ви бъда полезен, господине? Мария ми каза, че носите сако за поправка.
Хан просна кадифената си дреха на плота с опакото навън. Файн го опипа с деликатните пръсти на лекар, който преглежда болен пациент.
— Е, за щастие е пострадал само хастарът. По принцип кадифе не се шие.
— Оставете това — прекъсна го шепнешком Хан. — Изпраща ме Джейсън Борн. Аз съм негов представител.
Лицето на Файн почти не трепна.
— Нямам представа за какво говорите.
— Помоли ме да ви предам, че ви благодари, задето му помогнахте да се измъкне от агентите — продължи Хан, сякаш изобщо не бе чул думите на Файн. — Трябва да знаете, че дори в момента пред магазина ви има двама агенти, изпратени да ви следят.
Сега вече Файн се стресна.
— Очаквах го. Къде са? — Възлестите му пръсти нервно замачкаха дрехата.
— Точно отсреща. В бял форд таурус.
Файн прояви достатъчно съобразителност, за да не погледне.
— Мария! — каза достатъчно високо, за да го чуе жената.
— Да има форд таурус, паркиран отсреща?
Мария извърна глава.
— Да, господин Файн.
— Има ли някой вътре?
— Двама мъже. Високи, късо подстригани. А ла Дик Трейси, досущ като онези, дето бяха тук сутринта.
Файн изруга. Погледна Хан в очите.
— Предайте на господин Борн… кажете му, че Ленард Файн е казал: „Бог да те пази.“
Лицето на Хан остана невъзмутимо. Този американски навик да споменават Бог за щяло и нещяло му се струваше ужасно досаден.
— Ще ми трябва малко информация.
— Разбира се. — Файн му благодари с кимване. — Каквото е необходимо.
Мартин Линдрос най-сетне разбра пълния смисъл на израза „Разярен като бик“. Как ще погледне Стария в очите, след като Борн пак му се изплъзна — неведнъж, а два пъти.
— Как си позволяваш да пренебрегнеш моя недвусмислена заповед, по дяволите? — изкрещя той, извън себе си от ярост. Тунелът под „Уошингтън Съркъл“, където екипът на „Гражданска защита“ се опитваше да премести камиона от положението, в което го беше оставил Джейсън Борн, ехтеше от звуци.
— Ей, я по-кротко. Ако не се лъжа, именно аз забелязах обекта да се измъква от магазина.