— Да, и после го остави да офейка!
— Виж, това вече го свърши ти, Линдрос. Защото аз бях зает да усмирявам побеснелия полицейски началник, дето ме беше захапал като куче.
— Добре, стигнахме и дотук! — Продължи да крещи Линдрос. — Какво изобщо правеше той там, мамка му!
— Ти ми кажи, умнико, нали ти прецака цялата работа в Александрия. Ако ти беше щукнало да ме информираш какво става, можех да помогна да покрием стария град. Ама не, ние сме федерални, ние сме по-печени, ние водим парада.
— Дяволски си прав — именно! Вече лично разпоредих на подчинените си да се обадят на всички служби по летища, гари, автогари, агенции за коли под наем и да стоят нащрек за Борн.
— Не ставай смешен, дори да не ми беше вързал ръцете зад гърба, пак нямаше да имам право да дам такива разпореждания. Затова пък пратих хората си да патрулират из района и да не забравяме, че именно аз направих последното подробно описание на Борн, което сега разпращате по всичките изброени места.
Въпреки че беше самата истина, Линдрос продължи да вдига пара.
— Настоявам да ми кажеш защо, да му се не види, замеси вашингтонската полиция в тази акция? Щом си имал нужда от подкрепление, да се беше обадил на мен.
— И защо да се обаждам на теб, Линдрос? Посочи ми поне една причина да го правя. Ти да не си ми любовник или какво? Да има нещо в тази акция, което да сме свършили заедно? Нищичко! — На мрачното лице на Харис бе изписано дълбоко възмущение. — И за твое сведение ще повторя, макар че вече ти го казах: не съм викал местните ченгета. Още докато влизахме в магазина, онзи Филипс ми се нахвърли и взе да крещи, че съм му навлязъл в територията.
Линдрос почти не го слушаше. Линейката, пуснала всичките си светлинни и звукови сигнализации, потегли към университетската болница „Джордж Вашингтон“, за да откара шофьора на камиона, когото Линдрос по невнимание простреля. Докато отцепят района, оградят местопрестъплението и извадят човека от кабината, минаха цели четирийсет и пет минути. Дали ще оживее? Линдрос не искаше да мисли за това точно сега. Лесно можеше да прехвърли вината за раняването върху Борн — знаеше, че Стария ще е склонен да повярва. Но директорът умееше да се затваря в черупка от две части прагматизъм и една част язвителност — нещо, на което заместникът му не бе способен. И слава богу. Каквото и да се случи с шофьора на камиона оттук нататък, Линдрос щеше да се чувства отговорен. Това му качество бе идеалната храна за неговия антагонизъм. Вярно, не притежаваше циничната черупка на шефа си, но не беше и от онези, които се самолинчуват за безвъзвратно изгубени неща. Предпочиташе да излее навън насъбралата се горчивина.
— Четирийсет и пет минути! — изруга Харис, докато линейката едва си проправяше път през натоварения трафик. — Боже, горкият човечец десет пъти да е пукнал! Държавни служители!
— И ти си държавен служител, Хари, доколкото си спомням — сряза го Линдрос.
— А нима ти не си?
Гърлото на Линдрос се изпълни със злъч.
— Отвори си добре ушите, провинциален храбрецо, аз съм замесен от по-друго тесто. Моята подготовка…
— Прехвалената ти подготовка не ти помогна да заловиш Джейсън Борн, Линдрос! Имаше две възможности — пропиля ги и двете.
— А ти какво направи, за да ми помогнеш?
Хан наблюдаваше свадата между Линдрос и Харис. В униформата на служител от „Гражданска защита“ той се сливаше идеално с всички наоколо. Никой не го питаше къде и защо отива. Тъкмо минаваше покрай задната част на камиона, за да огледа по-отблизо следите от сблъсъка с колата на кръстовището, когато забеляза желязната стълба на едната стена на тунела. Взря се, изпружи врат. Накъде ли води? Дали и Борн си е задал същия въпрос, или е знаел отговора предварително? След като се огледа, за да е сигурен, че никой не го наблюдава, Хан чевръсто се изкачи по стълбата и излезе от обсега на полицейските прожектори. Вече никой не би могъл да го забележи. Намери капака и не остана изненадан, когато установи, че е отварян съвсем скоро. Бутна го и излезе навън.
Заел наблюдателна позиция на „Уошингтън Съркъл“, Хан се завъртя бавно по посока на часовниковата стрелка, като оглеждаше внимателно всичко — и по-близките, и по-далечните обекти. Излезе вятър и го блъсна в лицето. Небето беше потъмняло още повече, сегиз-тогиз изтрещяваха мощните гръмотевици, които глъхнеха в далечината, набързо обиколили широките градски булеварди и близките котловини. На запад се падаха пешеходната алея „Рок Крийк“, магистралата „Уайтхърст“ и Джорджтаун. На север се извисяваше грандиозната редица от модерни хотели — „АНА“, „Гранд“, „Парк Хайат“ и „Мариот“, зад тях — „Рок Крийк“. На запад се простираше „Кей Стрийт“, която пресичаше площада „Макферсън“ и парка „Франклин“. На юг оставаха историческата област „Фоги Ботъм“, внушителният университет „Джордж Вашингтон“, масивната монолитна сграда на Държавния департамент. Още по-нататък, където река Потомак правеше плавен завой на изток, разширяваше се и преливаше в спокойните води на залива Тайдъл Бейсин, Хан мярна сребристо петънце, самолет, увиснал почти неподвижно в небето. Проблесна като слънчево зайче, улучено високо над сгъстяващите се облаци от последните сияйни лъчи, после започна да се спуска към националното летище „Вашингтон“.