Ноздрите на Хан потръпнаха, сякаш надушили следата на преследваната жертва. Борн е тръгнал към летището. Беше сигурен, защото и самият той би реагирал точно така в подобна ситуация. Да, ето къде е отишъл.
Зловещото разкритие, че Дейвид Уеб и Джейсън Борн са едно и също лице, не напускаше мислите му от мига, в който чу агентите на ЦРУ да го дискутират. Самата идея, че двамата с Борн работят в един бранш, беше оскърбителна — престъпване на всичко, което той с толкова труд и пот бе градил за себе си. Нали сам се измъкна от тресавището на джунглите. Фактът, че оцеля в онези омразни и отвратителни години на детството си, си беше цяло чудо. Но поне тези далечни дни си бяха негови — негови и на никого друг. За него беше тежък удар и акт на жестока несправедливост да разбере, че си поделя сцената, която имаше за цел да превземе, точно с Дейвид Уеб. Това трябваше да се поправи — колкото по-рано, толкова по-добре. Но в момента нямаше време да чака да се срещне с Борн, да му каже истината, да види в очите му как прозрението го изяжда отвътре, докато Хан отнема живота му.
Десета глава
Борн се придържаше към по-тъмните ъгли в залата за заминаващи на стъкленосивата сграда за международни полети. На летище „Вашингтон“ беше пълна лудница, сновяха бизнесмени с лаптопи и чанти за костюми, суетяха се семейства с всякакви размери куфари, деца с ранички на микимауси, пауъррейнджъри и мечета. Имаше старци в инвалидни колички, група мормони, тръгнали към Третия свят да печелят нови съмишленици, влюбени двойки, хванати за ръце, които се надяваха да отлетят в рая. Въпреки тълпите обаче летищата винаги му се бяха стрували пусти. Ето, и сега срещаше само празни погледи — вътрешната преграда, която човешките същества издигат инстинктивно срещу страшната скука.
Правеше му впечатление следният парадокс — на летищата, където чакането е закон, времето сякаш спира. Не и за него. Сега всяка минута беше от значение, всяка минута го приближаваше до смъртта, с която възнамеряваха да го срещнат бившите му работодатели.
За петнайсетте минути, откакто бе тук, видя над десет съмнителни костюмирани мъже. Неколцина се мотаеха из фоайетата, пушеха, пиеха от големи картонени чаши и си мислеха, че могат да минат за обикновени граждани. Повечето се бяха струпали около и пред гишетата за регистрация, оглеждаха внимателно пътниците, които се редяха на опашка, за да чекират багажа си и да получат бордовите си карти. Борн мигновено прецени, че е абсолютно невъзможно да се качи на пътнически самолет. Но какво му остава? Нали на всяка цена, при това по най-бързия начин, трябва да се добере до Будапеща!
Беше облякъл жълто-кафяв панталон, черно поло и евтин шушляк. Изхвърли кецовете „Найки“ заедно с останалите дрехи от „Уол-март“ и сега носеше обувки „Спери Топсайдър“. Тъй като пред магазина го видяха дегизиран, се наложи моментално да смени имиджа. Сега, преценявайки ситуацията на летището, не остана никак доволен от избраното амплоа.
Успя да се измъкне от дебнещите агенти и излезе навън. Беше студено, пръскаше. Взе автобус до товарния терминал. Седна точно зад шофьора и подхвана разговор. Мъжът се казваше Ралф. Борн се представи като Джо. Здрависаха се набързо, щом автобусът спря на една пешеходна пътека.
— Имам среща с братовчед ми на рампата на „Он Тайм Карго“ — подхвърли Борн, — ама какъвто съм разсеян, забравих какво ми обясни.
— Какво работи братовчед ти? — попита Ралф, докато набираше скорост, за да влезе в скоростната лента.
— Пилот е — Борн се придърпа още малко напред. — Все си мечтаеше да лети с „Американ“ или „Делта“, ама знаеш как е.
Ралф закима съчувствено.
— Богатите стават все по-богати, бедните ги прецакват. — Имаше топчест нос, облак непокорна коса и тъмни сенки под очите. — На мен ли разправяш.