— Както и да е, би ли ми припомнил как се стигаше?
— Няма проблем, но ти предлагам друго. — Хвърли поглед на Борн в огледалото. — Това ми е последен курс. Само да оставя колата в депото, и мога да те заведа.
Хан стоеше под дъжда, навсякъде около него блестяха светлините на летището, изведнъж му хрумна нещо. Борн сигурно е подушил агентите още преди да ги е видял. Хан лично преброи над петдесет, което означаваше, че вероятно са поне три пъти по толкова и са плъзнали из всички части на летището. Борн определено е наясно, че няма начин да припари до презокеанска линия, колкото и да се преоблича и дегизира. Бяха го видели в „Уол-март“, знаеха как изглежда — Хан чу достатъчно в тунела.
Усещаше присъствието му. Седя до него на пейката в парка, почувства го отблизо и вече познаваше разположението на костите му, разтежението на мускулите му, играта на светлината върху чертите на лицето му. Беше сигурен, че е наблизо. През няколкото кратки мига, в които бяха заедно, изучи подробно лицето му. Сякаш инстинктивно усещаше, че е много важно да запамети всяка линия, да проследи как всеки контур се променя със смяната на израженията му. Какво търсеше Хан в изражението на Борн, когато забеляза напрежението в погледа му? Потвърждение? Одобрение? Самият той не знаеше. Но усещаше, че изражението на Борн се е превърнало в част от него. За добро или за лошо, Борн го беше обсебил. Бяха свързани един с друг в колелото на собствените си желания — докато смъртта ги раздели.
Хан се огледа за пореден път. Борн трябва да напусне града, а вероятно и страната. Но Агенцията няма да пожали персонал, ще разшири периметъра на търсене, въпреки че няма търпение да затегне примката около врата на Борн. На негово място Хан би се опитал да се измъкне от страната по най-бързия начин. Упъти се към сградата на международните линии и влезе в залата за пристигащи. Застана пред огромната цветна карта на летището и намери най-прекия път до товарния терминал. След като пътническите полети са под толкова строг контрол, ако Борн смята да напусне летището, най-големи шансове има на борда на товарен самолет. Времето се превръщаше в негов враг. ЦРУ съвсем скоро щеше да се сети, че беглецът ще се откаже от опитите да се качи на обикновен пътнически полет, и ще хукне да претърсва и превозвачите на товари.
Хан излезе обратно под дъжда. След като се информира за къде ще излитат самолети през следващия час, оставаше само да стои и да чака Борн да се появи. И ако предположението му е вярно, да приключи с него. Вече не си правеше илюзии относно сложността на задачата си. За негова изненада и огорчение, Борн се бе оказал умен, решителен и изобретателен противник. Успя да рани Хан, да му постави капан, да се измъкне от хватката му нееднократно. Младежът знаеше, че ако наистина иска този път да успее, ще трябва да изненада Борн, понеже е ясно, че противникът му вече е нащрек за евентуално нападение. В душата му отекна зовът на джунглата, която го подтикваше да изпълни клетвата си за смърт и унищожение. Краят на дългото пътуване наближаваше. Този път възнамеряваше да надиграе Джейсън Борн веднъж завинаги.
Докато стигнат до последната спирка, Борн остана сам в автобуса. Дъждът се усилваше, над следобеда тегнеше ненавременен мрак. Небето едва се виждаше — празна плоча, на която всеки би могъл да напише бъдещето си.
— „Он Тайм“ са на пети терминал заедно с „Федекс“, „Луфтханза“ и митницата. — Ралф спря автобуса и изключи двигателя. Слязоха и претичаха през плаца, за да се скрият под козирката на една от грозните сгради с плоски покриви, подредени в редица. — Тука е.
Влязоха и Ралф се отърси от дъжда. Имаше крушовидно телосложение, с неочаквано фини ръце и стъпала. Посочи наляво.
— Виждаш ли къде е митницата? Продължаваш нататък и още два портала по-надолу ще намериш братовчед си.
— Много ти благодаря — каза Борн.
Ралф се ухили широко и сви рамене.
— За нищо, Джо. — Протегна ръка. — Радвам се, че можах да помогна.
Шофьорът се отдалечи с ръце в джобовете, Борн се насочи към офисите на „Он Тайм“. Но нямаше никакво намерение да стига до тях — поне засега. Обърна се, проследи Ралф до една врата, на която пишеше „Влизането забранено — само за оторизиран персонал“. Извади кредитна карта и видя как Ралф пъха пропуска си в метален слот. Вратата щракна и се отвори. В мига, в който Ралф изчезна вътре, Борн се втурна към входа и пъхна в слота кредитната си карта. Вратата се затвори, както се очакваше, но стореното от Борн не позволи на механизма за заключване да щракне. Преброи наум до трийсет, за да е сигурен, че Ралф се е отдалечил на достатъчно разстояние от вратата. После си отвори и прибра кредитната карта.