— Не! Джошуа е мъртъв! Лично положих ковчега в земята, погребах го заедно с Дао и Алиса. Телата им бяха увити в американското знаме!
— Лъжи, лъжи и пак лъжи! — Хан взе амулета си и простря разтворената си длан към Борн. — Виж това и си спомни, Борн.
Борн сякаш бе изгубил чувството си за реалност. Чуваше тропота на побеснелия си пулс — една мощна вълна, която заплашваше да го помете и да го заличи от лицето на земята. Не може да бъде! Просто изключено!
— Откъде… откъде го взе!
— Позна го, нали? — Сви пръстите си и фигурката изчезна. — Позна ли най-накрая отдавна изгубения си син?
— Ти не си Джошуа! — Борн кипеше от гняв, устните му се бяха дръпнали и приличаше на разярен див звяр. — Признай си — кой дипломат в Югоизточна Азия уби, за да се сдобиеш с това? — Засмя се мрачно. — Да, знам за теб повече, отколкото можеш да си представиш.
— Значи си в дълбока грешка. Този амулет си е мой, Борн. Разбираш ли? — отвори шепа и му показа пак фигурката, овлажнена от потта му. — Този Буда си е мой!
— Лъжец! — Борн се нахвърли върху него, ръцете му се стрелнаха иззад гърба. Беше раздвижил мускулите си — връвта, която беше използвал Хан, се разхлаби — и през образувалата се празнина успя да измъкне китката си, докато Хан се наслаждаваше на успеха си.
Хан не беше подготвен за подобно устремно нападение. Изтърколи се назад, Борн се озова отгоре му. Фенерчето изтрополи на пода и се залюля няколко пъти наляво-надясно, снопът светлина ту ги осветяваше, ту се отдалечаваше, лизвайки нечие изражение или напрегнат мускул. Опиянени от бързата смяна на светлина и сенки, която толкова наподобяваше на атмосферата в непроходимата джунгла, до болка позната и на двама им, те се вкопчиха един в друг като ранени диви животни, беше битка на живот и смърт.
Стиснал зъби, Борн яростно заблъска главата на Хан. Онзи успя да докопа бедрото му и натисна нервна връзка. Борн отскочи, временно парализираният му крак се изметна под него. Хан го цапардоса под брадичката и го дисбалансира още повече. Борн разтърси глава и в мига, в който Хан се готвеше да нанесе поредния си мощен удар, напипа джобното си ножче. Не можа да го задържи в ръката си и Хан го вдигна.
Надвеси се над Борн и го сграбчи за ризата. Тялото му затрепери като наелектризирано.
— Аз съм твоят син. Хан е име, което си избрах, както Дейвид Уеб е избрал да се нарича Джейсън Борн.
— Не! — Борн почти надвика усилващия се вой на двигателите. — Синът ми и цялото ми семейство загинаха в Пном Пен!
— Аз съм Джошуа Уеб — повтори Хан. — Ти ме изостави. Заряза ме сам в джунглата, прати ме на сигурна смърт.
Острието на ножа намери гърлото на Борн.
— Колко пъти бях на косъм от смъртта. Със сигурност бих умрял, ако не ме крепеше споменът за теб.
— Как се осмеляваш да използваш това име! Джошуа е мъртъв! — Оголил зъби, Борн приличаше на див звяр. Очите му бяха жадни за кръв.
— Може би си прав. — Острието опираше в кожата на Борн. Още милиметър натиск, и щеше да шурне кръв. — Вече се казвам Хан. Джошуа, онзи Джошуа, който ти познаваше, е мъртъв. Върнах се, за да отмъстя, да те накажа, задето ме изостави. През последните няколко дни можех да те убия неведнъж, но възпрях ръката си, защото преди да го сторя, искам да разбереш какво си ми причинил. — Хан разтвори устни, в ъгълчетата на устата му имаше пяна. — Защо ме изостави? Как можа да избягаш!
Самолетът се наклони рязко и зави по пистата. Ножът докосна кожата на Борн, потече кръв, Хан загуби равновесие и острието се отдели от плътта. Борн се възползва и му нанесе силен удар по бузата. Хан замахна с крак и подсече Борн през кокалчетата, свали го на земята. Самолетът забави ход и зае позиция на старта.
— Не съм избягал! — изкрещя Борн. — Джошуа ми бе отнет!
Хан се нахвърли отгоре му с изваден нож. Борн се извъртя и острието мина на милиметри от дясното му ухо. Усещаше керамичния пистолет, опрян в дясното бедро, но колкото и да се опитваше, нямаше как да се добере до него, без да се изложи на опасността от директна и смъртоносна атака. Продължиха да се боричкат, мускулите им изпъкваха релефно, лицата им се превърнаха в маски на усилието и яростта. Дишаха през зъби, дебнеха за каквато и да е проява на слабост у противника, нападаха, отбраняваха се, хвърляха се в контраатака и получаваха нови и нови удари. Бяха достойни противници и макар да не си съответстваха по възраст, се отличаваха с еднаква бързина, сила, умения и хитрост. Сякаш четяха взаимно мислите си, предвиждаха ходовете си частица от секундата по-рано и осуетяваха всеки опит за спечелване на преднина. Не се биеха спокойно и безпристрастно и не хабяха напразно силите си. Силните чувства бяха изтръгнати от дълбините на съществата им, плаваха и се извиваха във водите на съзнанието им като нефтено петно, хлъзгащо се по повърхността на река.