Отпусна се назад на плюшената седалка на линкълна, загледан мрачно в спящия Вашингтон. „Мамка му, по това време са будни само червеношийките, рече си, нима не ми се полага малко уважение, нима след всичките тези години не съм заслужил да спя след пет сутринта?“
Прелетяха през моста „Арлингтън Мемориал“, река Потомак изглеждаше оловносива и неподвижна като самолетна писта. На другия бряг, зад мемориала „Линкълн“, който малко или повече наподобяваше дорийски храм, се извисяваше Вашингтонският монумент — сърдит и навъсен като стрелите, с които спартанците са пронизвали враговете си право в сърцата.
Водата се затваря над главата му и той чува звън, все едно монаси са ударили камбаната, гласът й отеква от хребет на хребет и обикаля гористите планини; монасите, които преследваше, докато беше пленен от червените кхмери. Мирише и на още нещо… на канела. Водата, разбунена от бързото течение, е оживяла от нетипични звуци и аромати. Течението го дърпа, потапя го все по-надолу и той започва да потъва. Колкото и яростно да се бори, колкото и отчаяно да се стреми към повърхността, усеща как се върти и потъва като натъпкан с олово. Ръцете му драпат към дебелото въже, вързано за левия му глезен, но то е хлъзгаво и се изплъзва от пръстите му. За него е ужасно важно, задължително е да разбере какво го дърпа към гибелта му, сякаш това би го спасило от неназовим ужас. Продължава да пада все по-надолу, тъмнината го обгръща, а той все така не разбира как е попаднал в тази ситуация. Под него, на другия край на опънатото въже, забелязва мъглив силует — нещото, което го дърпа към дъното. От вълнение в гърлото му е заседнала буца, сякаш валмо коприва, взира се да види по-ясно очертанията, пак чува онзи звън, не, този път е по-отчетлив, не са камбани, друго е, нещо смътно познато, полузабравено. Най-сетне разбира какво го дърпа към дъното — човешко тяло. Изведнъж тялото започва да ридае…
Хан се стресна и се събуди, гърлото му е свито от стон. Прехапа устни и се огледа в мрачния салон на самолета. Навън беше тъмно като в рог. Беше заспал, макар че се заричаше да остане буден, защото знаеше, че в противен случай ще го връхлети вечният му кошмар. Надигна се, отиде до тоалетната, където изтри потта от лицето и ръцете си с хартиени кърпи. Чувстваше се по-уморен, отколкото при излитането на самолета. Докато се взираше във физиономията си в огледалото, пилотът съобщи колко време остава до летище „Орли“: четири часа и петнайсет минути. За Хан това беше цяла вечност.
Когато излезе, отвън се беше събрала опашка. Върна се на мястото си. Джейсън Борн имаше конкретна крайна цел — разбра го от информацията, която получи от Файн. Борн разполагаше с пратка, адресирана до Алекс Конклин. Дали е възможно да е заел самоличността на Конклин? Хан вероятно би обмислил подобен вариант, ако беше на мястото на Борн.
Погледна през илюминатора към черното небе. Ясно е, че Борн е някъде в гъмжилото на милионния град, но Хан бе почти сигурен, че Париж е само междинна спирка за противника му. Тепърва ще се наложи да разгадава коя е крайната точка от пътуването му.
Секретарката на съветничката по националната сигурност се покашля дискретно и директорът си погледна часовника. Онази кучка Роберта Алонзо-Ортис го остави да чака вече четирийсет минути. В тези среди игричките на власт бяха практика, но тя все пак е жена, за бога. Пък и двамата са членове на Съвета по национална сигурност! Но да, тя е дясната ръка на президента; нейните съвети имат най-голяма тежест пред него. Къде, по дяволите, е Брент Скоукрофт, когато човек има нужда от него? Надяна на лицето си усмивка и се извърна от прозореца, през който гледаше, докато мисълта му бе заета с разни неща.
— Вече може да ви приеме — изчурулика секретарката. — Разговорът й с президента току-що приключи.
„Отмъстителната кучка не пропуска случай, помисли си директорът. Как само й е кеф да ми се прави на всемогъща.“
Съветничката по националната сигурност се беше укрепила зад писалището си — масивна антика, инсталирана в кабинета й на нейни разноски. За директора това бе необяснимо и нелепо, още повече, че на плота нямаше нищо друго, освен комплект месингови химикалки, подарък от президента за встъпването й в длъжност. Директорът нямаше вяра на хора с разтребени бюра. На изящна позлатена поставка зад гърба й бяха забучени американското знаме и знамето с президентския печат. Между тях се виждаше паркът „Лафайет“. От другата страна на писалището й имаше два тапицирани стола. Директорът ги погледна едва ли не с копнеж.