— Ами тогава какво правим тук?
Министърът го изгледа продължително под дъжда.
— Скапано време — рече накрая.
— Жак…?
— О, да, извинявай, mon ami. Нещо се отплеснах._ Alors_, искам да те запозная с Милен Дютронк. — Килна глава на една страна. — Чувал ли си това име? — Борн не беше и французинът продължи: — Така и предполагах. Е, сега, след като Алекс е вече покойник, мисля, че имам право да ти го кажа. Мадмоазел Дютронк беше негова любовница.
— Нека позная — извика внезапно Борн, — светли очи, дълга чуплива коса, леко иронична усмивка.
— Значи все пак ти е казал?
— Не, видях нейна снимка — може би единствената вещ в спалнята му, загатваща за личен живот. — Замълча за миг, после попита: — Тя знае ли?
— Обадих й се още щом разбрах.
Борн се запита защо Робине не е дошъл да й го съобщи лично — обикновено така се прави.
— Стига приказки — министърът измъкна една торба иззад шофьорското място. — Да вървим при Милен.
Слязоха от пежото и изтичаха под дъжда през цветна алея до циментово стълбище. Робине натисна звънеца на апартамент 4А и след минутка електронната брава изжужа.
Отвътре сградата изглеждаше толкова неприветлива, колкото и отвън. Изкачиха стълбите до четвъртия етаж и тръгнаха по коридор с еднакви врати от двете страни. С приближаването им се отвори врата. На прага стоеше Милен Дютронк.
Беше с около десетина години по-възрастна от жената на снимката. Борн я прецени около шейсетте, макар да изглеждаше на не повече от петдесет. Независимо от възрастта, светлите й очи бяха запазили блясъка си, а усмивката й изглеждаше все така загадъчна. Беше облечена в дънки и мъжка риза — дрехи, които подчертаваха изящната й женственост. Обувките й бяха с ниски токове, а косата й, на вид естествено руса — вързана на конска опашка.
— Bonjour, Жак — поднесе лице към Робине и докато се целуваха два пъти, извърна поглед към непознатия.
В лицето й Борн видя детайли, които фотоапаратът не беше уловил. Цветът на очите, изящната извивка на ноздрите, белотата на равните зъби. Лицето на тази жена излъчваше едновременно сила и мекота.
— А вие трябва да сте Джейсън Борн. — Сивите й очи го огледаха безпристрастно от горе до долу.
— Моите съболезнования за Алекс — рече той.
— Благодаря ви. Беше голям шок за всички, които го познаваха. — Отдръпна се от прага. — Заповядайте.
Докато домакинята затваряше входната врата, Борн огледа стаята. Госпожица Дютронк живееше насред прозаичен и скучен градски пейзаж, но апартаментът й нямаше нищо общо с външния свят. За разлика от повечето хора на нейната възраст, тя не се бе заринала със стари мебели и реликви от миналото. Всичко в жилището й беше стилно и удобно. Няколко стола, комплект от две канапета, поставени едно срещу друго от двете страни на камината, фигурални завеси. Апартаментът й създаваше уют, който човек трудно би загърбил, заключи Борн.
— Разбрах, че пътуването ви е било доста изтощително и дълго — подхвана тя. — Сигурно умирате от глад. — Не спомена нищо за окаяния му външен вид, за което той й благодари мислено. Настани го, сервира му ястие, наля му питие — типично европейска кухня. Когато всичко бе готово, седна срещу него и сключи ръце върху масата.
Едва тогава Борн забеляза, че лицето й е обляно в сълзи.
— Бързо ли е починал? — попита тя. — Мира не ми дава въпросът дали се е мъчил.
— Не — искрено отвърна Борн. — Мисля, че не се е мъчил.
— Поне това е успокоение. — На лицето й се изписа дълбоко облекчение. Мадмоазел Дютронк се облегна назад и Борн едва сега осъзна, че през цялото време е седяла в напрежение. — Благодаря ти, Джейсън. — Вдигна глава, изразителните й сиви очи се взряха в него. Те казваха всичко. — Мога ли да те наричам Джейсън?
— Разбира се.
— Познаваше Алекс добре, нали?
— Доколкото някой може да познава добре Алекс Конклин.
Погледът й светкавично се стрелна към Робине, но това бе достатъчно.
— Трябва да се обадя по телефона. — Министърът вече държеше мобилния си телефон в ръка. — Ще ме извините, ако ви оставя за малко, надявам се.
Жената изпрати с блуждаещ поглед Робине, който се отправи към дневната. После се обърна към Борн.
— Това, което ми каза току-що, Джейсън, беше отговор на истински приятел. Дори Алекс да не ми беше говорил никога за теб, щях да съм убедена, че си такъв.
— Алекс ви е говорил за мен? — Борн поклати глава. — Той никога не говори за работата си с цивилни лица.