Цистерната подскочи, амортисьорите й се заклатиха, изненадани от мощната ударна вълна. Но така или иначе, продължи напред към летище „Орли“, приближавайки Борн към свободата.
Много бяха причините за бързото и стремително изкачване на Мартин Линдрос по хлъзгавия йерархичен склон в Агенцията, увенчано с назначаването му за заместник-директор на трийсет и осем годишна възраст. Беше умен, беше учил, където трябва и умееше да си пази главата дори в най-критични ситуации. Нещо повече, почти феноменалната му памет му помагаше да се справя гладко и безпроблемно с административното управление на Агенцията. Всички тези качества несъмнено бяха важни, всъщност дори задължителни за успешен ръководител на неговото ниво. Директорът обаче го избра за свой заместник поради още една много важна причина: Линдрос беше сирак.
Познаваше отлично баща му. Бяха изкарали заедно три години в Русия и Източна Европа, докато Линдрос-старши не загина при атентат с кола бомба. Тогава Мартин беше на двайсет и понесе тежко смъртта на баща си. На погребението, докато наблюдаваше бледото сипаничаво лице на младежа, взе решението да го вербува в същата мрежа, на която баща му бе служил толкова самоотвержено.
Това беше лесноосъществимо — младежът имаше своята ахилесова пета. Директорът реши да действа, воден от непогрешимия си инстинкт. А той подсказа, че младежът ще търси начин да отмъсти за смъртта на баща си. Директорът се погрижи след завършването на Йейл Линдрос да замине за Джорджтаун. Това беше важно поради две причини: първо, така Мартин щеше да му е физически подръка; и, второ, можеше да е спокоен, че младежът е изкарал нужната подготовка, която ще му даде възможност да се изкачи нагоре в йерархията на ЦРУ. Директорът лично се погрижи Мартин Линдрос да започне работа в Агенцията и проследи отблизо всяка фаза от развитието му. И тъй като искаше да го обвърже със себе си за вечни времена, най-накрая му даде онова, което младежът толкова копнееше да научи — името и адреса на терориста, отговорен за бомбения атентат.
Мартин Линдрос изпълни инструкциите на директора до последната подробност и ръката му не трепна, когато опря дулото в челото на виновника. Дали онзи наистина беше човекът, отговорен за поставянето на бомбата, това дори директорът не можеше да каже. Но какво от това? Така или иначе, онзи беше терорист и в живота си беше направил не една и две бомби. Беше мъртъв — един терорист по-малко, — а Линдрос щеше да спи спокойно, доволен, че е отмъстил за убийството на баща си.
— Видя ли сега как ни прецака Борн? — ядосваше се Линдрос. — Видял е хората ти и се е обадил на вашингтонската полиция. Знаел е, че нямаш право да действаш в този район, освен ако не си в комбина с Агенцията.
— За жалост е точно така, както казваш — поклати глава детектив Харис от полицията на Вирджиния и пресуши чашата си с долнокачествено уиски. Дано сега, щом жабарите са го засекли, имат повече късмет от нас и приключат с него.
— Скапани жабари — мрачно провлачи Линдрос.
— Е, все от време на време вършат и нещо полезно, нали?
Двамата седяха във „Фроги Ботъм Лаундж“ на „Пенсилвания Авеню“. По това време на деня барът беше пълен със студенти от университета „Джордж Вашингтон“. Вече повече от час Линдрос гледаше голи пъпове, надупчени с халки, и стегнати бедра, с мъка нахлузени в мини-жупи. Повечето от присъстващите бяха поне с двайсетина години по-млади от него. В живота на човек идва момент, каза си той, когато се поглежда в огледалото и вижда, че младостта му е отминала. Никое от тези момичета не би се обърнало да го погледне. Изобщо не го забелязваха.
— Защо човек не може да остане вечно млад? — попита на глас.
Харис се засмя и викна по още едно.
— Смешно ли ти се вижда?
Бяха преминали през етапа, в който си крещяха като обезумели, после през ледената тишина, евтините номерца и язвителните забележки. Накрая си казаха майната му на всичко и отидоха да се отрежат!
— Аха, адски е смешно — каза Харис и освободи пред двамата място за новите чаши. — Я се погледни, седиш тука, заглеждаш се по мацките и си мислиш, че животът ти е свършил. Не е работата в мацките, Мартин, макар че да ти призная, никога не съм пропускал възможност да забия гадже.