Остана доста време така, загледан в оръжието. Видя му се странно злокобно, от дулото сякаш струеше мрак. В един момент осъзна, че мракът всъщност настъпва от собственото му подсъзнание. Изведнъж прозря, че нещата изобщо не стоят така, както ги видя, докато обикаляше търговския център „Мамут“. Тук не ставаше въпрос за логично и точно математическо уравнение. Светът е хаотичен. Човек отчаяно се стреми да наложи някакъв модел над събитията, които се случват с него, за да ги види в сравнително по-приемлив вид. Като в сън осъзна, че яростта, която изпита преди малко, всъщност не е била насочена към управителя на хотела, а към Хан — човекът, който успя да го проследи, да го разстрои и обърка и в крайна сметка да го изпързаля. Единственото му желание беше да удари лицето му в земята, да прогони спомена за него от главата си.
Фигурката на Буда извика спомена за четиригодишния Джошуа. Той отново е Дейвид Уеб, намира се в Пном Пен. Привечер е, небето изглежда златисто–зеленикаво. Прибира се от работа, Джошуа излиза да го посрещне и се хвърля в прегръдките му. Уеб го вдига, завърта го, целува го по бузките, малкият се дърпа свенливо — никога не бе позволявал на баща си да го целува.
В следващия спомен Джошуа е вече в леглото си. Чува се песента на щурчетата и дървесните жаби, в прозореца нахлуват светлините на отминаващите по реката корабчета. Синът му се е заслушал в приказката, която баща му чете. После е събота и двамата играят бейзбол с екипировката, която Уеб донесе чак от Америка. Светлината пробягва по невинното личице на детето и го озарява.
Борн примигна и въпреки нежеланието му пред погледа му изплува каменната фигурка на Буда, увесена на врата на Хан. Скочи и с неистов рев се хвърли към бюрото. С един замах свали от плота лампа, бележник, подложка за писане и кристален пепелник. Стиснал ръце в юмруци, започна да се удря в главата. С отчаян стон се свлече на колене и започна да се люлее напред-назад. Телефонът иззвъня и го изтръгна от унеса му.
С мъка дойде на себе си. Телефонът продължаваше да звъни, в първия момент той си каза, че няма да вдига. Все пак грабна слушалката.
— Обажда се Янош Вадас — чу се дрезгав шепот. — Църквата „Матяш“. В полунощ — не закъснявай.
Преди Борн да е успял да каже каквото и да било, линията прекъсна.
Когато Хан научи за смъртта на Джейсън Борн, сякаш целият му свят се срина, сякаш оголените му нерви бяха безмилостно остъргани от въздуха навън. Опря опакото на ръката си в челото, убеден, че е вдигнал температура.
Намираше се на летище „Орли“, разговаряше със служители от френското разузнаване. Оказа се, че да измъкнеш информация от тях е толкова лесно — чак звучи нелепо. Представи се за репортер на „Льо Монд“. Сдоби се с нужните акредитиви чрез своя връзка в Париж — на баснословна цена. Не че имаше някакво значение — разполагаше с повече пари, отколкото би могъл да похарчи, — но чакането го изнерви. Минутите прерастваха в часове, следобедът преля във вечер и Хан в един миг осъзна, че прословутото му търпение е на път да се изчерпи. От мига, в който видя Дейвид Уеб — Джейсън Борн, времето бе придобило друг смисъл, миналото се превърна в настояще. Стисна юмруци, слепоочията му пулсираха гневно, запита се колко пъти, откакто срещна Борн, се бе чувствал на ръба на умопомрачението. Най-ужасният момент беше, когато седяха на онази пейка в стария квартал на Вашингтон — Александрия, и Борн разговаряше с Хан така, сякаш помежду им няма нищо общо, сякаш миналото беше изгубило всякакъв смисъл и се беше случило в нечий друг живот, принадлежал на човек, чието съществуване Хан си е въобразявал. Нереалността на този момент, за който той бленуваше от години, за който се молеше от години, го съкруши. Все едно някой издърпа оголените краища на нервите му и ги натърка с шкурка. Емоциите, за чието овладяване и преодоляване беше полагал неистови усилия през последните години, изригнаха, изплуваха на повърхността, задавиха го. А сега и тази новина, която се стовари отгоре му като гръм от ясно небе. Почувства, че празнината, която от дълго време се опитваше да запълни, зейва още по-страшна и дълбока, заплашва да го погълне целия. Не го сдържаше на едно място — нито миг повече не можеше да остане там.
Уж разговаря с пресаташето на Ке д’Орсе и си води записки, а мисълта му е далеч в джунглите на Виетнам, в къщата от бамбук и дърво на мисионера Ричард Уик — високият слабоват мъж с мрачен вид, който го измъкна от пустошта, след като Хан уби виетнамския контрабандист на оръжие и избяга от плен. Въпреки всичко мисионерът имаше леко сърце и в кафявите му очи се долавяше топло съчувствие. Вярно, че положи неимоверни усилия да вкара Хан в Христовата вяра, но понякога, по време на задушевна вечеря и в кротките мигове след това, беше добър и внимателен и в крайна сметка успя да спечели доверието на Хан.