Един друг въпрос обаче не му даваше мира и колкото и усилия да полагаше, не успяваше да си отговори на него. Какво почувства, когато разбра, че Джейсън Борн все пак е жив? Въодушевление? Страх? Ярост? Отчаяние? Или по малко от всичко — главозамайващ калейдоскоп, който започна да се върти пред очите му.
Извикаха пътниците за неговия полет и той се отправи към изхода като в сън.
Спалко приближи входа на клиника „Юроцентър Био-I“ на улица „Хатию“ № 75, потънал в размисъл. Започваше да подозира, че Хан може да му създаде проблеми. Азиатецът имаше своите предимства — нямаше равен при елиминиране на обекти, това несъмнено, но напоследък бе станал твърде опасен и дори изключителните му способности не можеха да компенсират риска. Този въпрос започна да мъчи Спалко още първия път, когато Хан докладва, че не е убил Джейсън Борн. Тогава долови нещо нередно в цялата ситуация и чувството заседна в гърлото му като рибена кост, която и до днес не можеше нито да преглътне, нито да изкашля навън. Нищо не помагаше. След последния им разговор беше убеден, че ще трябва да се погрижи незабавно и окончателно за унищожението на досегашния си наемен убиец. Не би позволил някой да попречи на бъдещата му операция в Рейкявик. Все едно дали Борн или Хан. В това отношение двамата бяха еднакво опасни.
Влезе в кафенето на ъгъла срещу грозната модернистична сграда на клиниката. Усмихна се в отговор на приветливото изражение на мъжа, който се надигна да го посрещне.
— Извинявай, Петер — каза, докато сядаше на масата.
Доктор Петер Сидо спокойно вдигна ръка.
— Не се притеснявай, Степан. Знам колко си зает.
— Не чак толкова, че да не успея да намеря доктор Шифър.
— И слава богу! — Сидо загреба лъжица бита сметана и я сложи в кафето си. Поклати глава. — Честно да ти кажа, Степан, не знам какво щях да правя без теб и връзките ти. Когато установих, че Феликс е изчезнал, едва не се побърках.
— Не се тревожи, Петер. С всеки изминал ден се приближаваме до него. Довери ми се.
— О, разбира се. — Сидо имаше обикновена и дори невзрачна външност. Среден на ръст и тегло, с мътни очи, увеличени от очила с метални рамки, и коса, която се стелеше около главата му без определена форма — явно лишена от грижите му. Носеше кафяво сако от туид на шарка рибена кост, пооръфано на маншетите, бяла риза и вратовръзка в кафяво и черно, излязла от мода преди най-малко десетина години. Приличаше на търговски или погребален агент — но не беше нито едното, нито другото. Под невзрачната външност се криеше забележителен ум.
— Въпросът ми е — продължи Спалко — дали имаш онова, което ми трябва.
Сидо очевидно очакваше този въпрос, защото моментално кимна.
— Всичко е синтезирано и готово. Само дай знак.
— Носиш ли го?
— Само мостра. Останалото е заключено на сигурно място в хладнината стая на клиниката. А за мострата не се тревожи — нося я в куфарче мое производство. Продуктът е изключително деликатен. До момента, в който влезе в употреба, трябва да се съхранява при минус трийсет и два градуса по Целзий. Куфарчето, което направих, има вътрешно охлаждане, което може да работи четирийсет и осем часа. — Наведе се под масата и извади метална кутия с размерите на две стандартни книги с меки корици. — Добре ли е на размери?
— Чудесно е, благодаря. — Спалко взе кутията. Беше неочаквано тежка, несъмнено заради хладилното устройство. — В стъкленицата, която исках ли е?
— Разбира се. — Сидо въздъхна. — Все още не разбирам напълно защо ти е нужен толкова силно смъртоносен патоген.
Спалко го изгледа. Докторът извади цигара и я запали. Спалко знаеше, че ако избърза с обяснението, ще развали ефекта, а при доктор Сидо ефектът бе от изключително значение. Макар да бе гениален в разработването на летливи патогени, по отношение на човешките качества добрият доктор имаше доста какво да учи. Не че се различаваше особено от повечето учени, чийто поглед не стигаше по-далече от носа им. В случая обаче наивността на Сидо пасваше идеално на нуждите на Спалко. Човекът си искаше приятеля и нищо друго нямаше значение за него. Поради тази причина едва ли би обърнал особено внимание на обясненията на Спалко. Просто трябваше да успокои съвестта му — нищо повече.