— Да не искаш да кажеш, че не можеш да се оправиш с един вманиачен шеф на руската охрана, Джейми?
— Моля? — Сините очи на Хъл заблестяха от изненада, рижите му мустачки заподскачаха на горната устна. — Не, сър, ни най-малко.
— Защото мога да те сменя като едното нищо. — В гласа на директора се прокрадваха нотки на жестокост.
— Не, сър…
— И повярвай, ще го направя. Изобщо не съм в настроение да…
— Няма да се наложи, сър. Ще сложа Карпов на мястото му.
— Гледай да го направиш наистина. — Линдрос долови в гласа на ветерана внезапна умора. Надяваше се Джейми да не я е усетил по телефона. — Преди, по време и след президентската визита ни е нужен надежден фронт. Ясно ли е?
— Тъй вярно, сър.
— Предполагам, че от Джейсън Борн няма следа.
— Ни най-малко, сър. Мога да ви уверя, че сме изключително бдителни.
Линдрос, усетил, че шефът му се е сдобил с цялата необходима му засега информация, се покашля.
— Имам среща, Джейми — каза директорът, без да се обърне. — Ще се чуем утре. — Изключи говорителя и отпусна ръце на бюрото, загледан в снимката на Марс и двете й необитаеми луни.
Линдрос свали шлифера си и седна. Стаята, която си бе избрал Стария, беше малка, тясна и свръхгореща дори посред зима. На стената имаше портрет на президента. Срещу него се намираше единственият прозорец с гледка към високи борове, черни и бели, осветени от мощните прожектори на безукорната охрана на сградата.
— Новините от Париж са добри — подхвана Линдрос. — Джейсън Борн е мъртъв.
Директорът вдигна глава, отпуснатото му дотогава лице се пооживи.
— Хванали ли са го? Как е станало? Надявам се копелето да е издъхнало в адски мъки.
— Най-вероятно е станало именно така, сър. Загинал е на магистралата А1, северно от Париж. Моторът, който е карал, се е блъснал челно в тежкотоварен камион. Агент на френското разузнаване е видял всичко с очите си.
— Боже мой — възкликна директорът. — Всичко е станало на пихтия. — Сключи вежди. — Доказано ли е абсолютно категорично?
— Докато не получим окончателната идентификация, въпросът остава отворен — отвърна Линдрос. — Изпратихме им зъбния картон на Борн, както и ДНК проби, но според френските власти е имало жестока експлозия, а после се е разразил такъв пожар, че е възможно костите да са изпепелени. При всички положения ще са им нужни поне още ден-два, докато огледат подробно мястото на инцидента. Увериха ме, че ще ми се обадят веднага, щом имат нова информация.
Директорът кимна.
— А Жак Робине е невредим — додаде Линдрос.
— Кой?
— Френският министър на културата, сър. Бил е приятел на Конклин и от време на време му е сътрудничил. Опасявахме се, че е следващата мишена на Борн.
Двамата потънаха в мълчание. Директорът, се отнесе в спомени. Може би си мислеше за Алекс Конклин, може би разсъждаваше над ролята на безпокойството и страха в съвременния живот и се чудеше на прозорливостта на д-р Хол. Беше се захванал с агентурна работа с лъжливата представа, че по този начин ще помогне за облекчаването на безпокойството и страха, с които явно се бе родил. Вместо това потапянето му в зоната на здрача доведе до точно обратното. Въпреки това и през ум не му беше минавало да напусне професията. Не можеше да си представи живота без нея. Контурите на съществото му се определяха от това кой е той и какво е направил в тайния свят, невидим за цивилните граждани.
— Ще ми позволите ли да ви обърна внимание, сър, че е доста късничко.
— Нищо ново не ми казваш, Мартин — въздъхна дирек торът.
— Мисля, че е време да се прибирате при Маделин — рече кротко Линдрос.
Директорът прокара ръка през лицето си. Изведнъж се почувства адски изморен.
— Мади е при сестра си във Финикс. Тази нощ съм сам у дома.
— Все едно, прибирайте се.
Линдрос се надигна и усети погледа на шефа си.
— Виж какво, Мартин, може да ти се струва, че тази работа с Борн е приключила, но всъщност не е така.
Линдрос вече държеше в ръка шлифера си. Спря се.
— Не ви разбирам, сър.
— Дори да е мъртъв, през последните часове от живота си той успя да ни направи на маймуни.
— Сър…
— Обществени демонстрации, каквито не можем да си позволим. В днешно време ни наблюдават под лупа, задават ни трудни въпроси, които, ако не съумеем да отклоним незабавно, водят до тежки последици. — Очите на директора блестяха. — Липсва ни един-единствен елемент, за да приключим с този епизод и да го пратим в чекмеджетата на историята.