— И кой е той, сър?
— Нужна ни е изкупителна жертва, Мартин — някой, върху когото да се изсипе цялата помия, а за нас да остане миризмата. — Погледна мрачно подчинения си. — Имаш ли някого предвид, Мартин?
Линдрос усети стомаха си да се стяга на тревожно кълбо.
— Хайде, Мартин — подкани го сурово директорът, — слушам те.
Линдрос продължаваше да го гледа безмълвно, сякаш не можеше да накара челюстта си да се раздвижи.
— Естествено, че имаш такъв човек, Мартин, знам го.
— Това ви харесва, нали?
При това обвинение директорът трепна вътрешно. Не за пръв път изпита огромно облекчение, че синовете му са далеч от тази работа, в която щеше да се наложи да бъде техен началник. Той стои най-отгоре на стълбицата — щеше да се погрижи всички да го разберат.
— Щом не искаш да го назовеш, ще те улесня: детектив Харис.
— Не можем да му причиним това — рязко каза Линдрос. Усети как гневът закипява в сърцето му като отворена бутилка с газирана напитка.
— Ние ли? Кой говори за нас, Мартин? Случаят си е твой. Мисля, че се разбрахме от самото начало. Сега ти си единственият, който ще определи виновниците.
— Но Харис не е сбъркал никъде.
Директорът повдигна вежда.
— Дълбоко се съмнявам, но дори така да е, кой го е грижа?
— Мен, сър.
— Чудесно, Мартин. В такъв случай значи трябва лично да поемеш вината за фиаското в Стария град и на „Уошингтън Съркъл“.
Линдрос сви устни.
— Това ли е алтернативата?
— Лично аз не виждам друга, а ти? Онази кучка е решила да ме направи на пух и прах, все едно как. Ако трябва да жертвам някого, предпочитам да е застаряващ инспектор от полицията на Вирджиния вместо собствения ми заместник. Ако се набодеш на собствената си шпага, Мартин, как смяташ, че ще се отрази на мен?
— Господи! — извика Линдрос, извън себе си от ярост. — Как сте успели да издържите в този змиярник толкова години?
Директорът стана и си взе шлифера.
— Защо си мислиш, че съм издържал?
Борн пристигна пред готическата каменна катедрала „Матяш“ в дванайсет без двайсет. Прекара следващите двайсет минути, като оглеждаше внимателно околността. Въздухът беше резлив и вледеняващ, небето — ясно. Но на хоризонта се надигаше фронт от гъсти облаци, замириса на дъжд. Сегиз-тогиз звук или мирис отключваха нещо в наранената му памет. Беше сигурен, че е идвал и друг път на това място, макар че не се сещаше нито кога, нито по каква работа. За пореден път, докато докосваше празнината на загубата и копнежа, Алекс и Мо завладяха мислите му толкова силно, сякаш във всеки един момент щяха да застанат до него.
Смръщил чело, продължи да оглежда района, за да е сигурен, доколкото е възможно, че мястото на срещата не е под наблюдението на врага.
Щом удари дванайсет, Борн се приближи към внушителната южна фасада на църквата, от която се издигаше осемдесетметровата готическа каменна кула с водоливниците й с фантастични фигури. На най-долното стъпало седеше жена. Висока, слаба и удивително красива. Уличните лампи огряваха рижата й коса. Зад нея над портата се виждаше релеф на Дева Мария от XIV в. Младата жена го попита как се казва.
— Алекс Конклин — отвърна той.
— Паспортът ви, моля — рече тя с обигран глас като на митнически служител.
Той й го подаде и проследи как оглежда документа с очи и го опипва с възглавничките на пръстите си. Имаше интересни ръце — елегантни, с дълги пръсти, силни, с подрязани нокти. Ръце на музикант. Беше на не повече от трийсет и пет.
— Как да съм сигурна, че сте Александър Конклин? — попита.
— Нима на света има нещо абсолютно сигурно? — отвърни той с въпрос. — Просто ми повярвайте.
Жената изпухтя.
— Как ви е малкото име?
— В паспорта ясно…
Тя го изгледа сурово.
— Имам предвид истинското ви име — онова, с което сте се родили.
— Алексей — отвърна Борн, спомнил си, че Конклин е руски емигрант.
Младата жена кимна. Лицето й беше като изваяно, със зелени унгарски очи, големи и дълбоки; имаше широки, щедри устни. От нея лъхаше прекомерна официалност и педантичност, но в същото време се усещаше и една чувствителност а ла fin de siècle, която по своята тайнствена природа намекваше загадъчно за един по-невинен век, в който премълчаното често означава повече от свободно изреченото. — Добре дошли в Будапеща, господин Конклин. Казвам се Анака Вадас. — Вдигна изящната си ръка и посочи. — Моля, последвайте ме.