И явно беше така, защото Анака не спомена нито дума за него пред полицията. Нещо повече — той откри обувките си в параклиса, който тя му показа на влизане в църквата — точно между саркофазите на крал Бела III и съпругата му. Плати на един шофьор на такси и я последва до полицията, после до моргата. Сега наблюдаваше как полицаите я изпращат и й пожелават лека нощ. Бяха й предложили да я закарат до вкъщи, но тя отказа. Предпочете да извади мобилния си телефон и да си повика такси — поне Борн така предположи.
Когато се убеди, че Анака е останала сама, той излезе от сенките, където се криеше, и се насочи право към нея. Тя го забеляза и свали телефона от ухото си. Ужасът в погледа й го смути.
— Вие! Как ме намерихте! — огледа се тревожно, или поне така му се стори. — Да не би да сте вървели след мен през цялото време?
— Исках да се уверя, че сте добре.
— Застреляха баща ми пред очите ми — сряза го тя. — Мислите ли, че съм добре?
Той си даваше сметка, че стоят под улична лампа. Паднеше ли мрак, по навик започваше да мисли за видимост и сигурност; беше му в кръвта — непреодолимо.
— Местната полиция е костелив орех — отбеляза той.
— Нима? И откъде знаете? — Отговорът му обаче явно не я вълнуваше, защото тръгна да си върви, токчетата й загракаха по паважа.
— Трябва да си помогнем взаимно, Анака.
Вървеше изправена, със скован гръб и високо вдигната глава.
— Какво ви кара да изречете такава глупост?
— Напротив, вярно е.
Обърна се рязко и го погледна в очите.
— Не, не е вярно. — Очите й святкаха. — Вие сте виновен за смъртта на баща ми.
— Какви глупости! — Поклати глава. — Баща ви беше убит заради онова, което са кроили заедно с Алекс Конклин. Това е и причината самият Конклин да бъде убит в дома си, а също и основанието ми да съм тук.
Тя изсумтя възмутено. Борн разбираше причината за раздразнителността й. Беше се озовала, вероятно повлияна от баща си, в един предимно мъжки свят, в който сега бе избухнала война — в една или друга степен. Най-малкото, не й харесваше да се движи под охрана.
— Не искате ли да узнаете кой уби баща ви?
— Честно казано, не. — Вдигна стиснатия си юмрук на хълбока. — Искам да го погреба и да забравя, че някога съм чувала имена като Алексей Конклин и доктор Феликс Шифър.
— Не говорите сериозно!
— Да не би да ме познавате, господин Борн? Имате ли изобщо някаква представа що за човек съм? — Лазурните й очи го огледаха, главата й бе леко наведена настрани. — Едва ли. Налучквате в тъмното. Нали затова дойдохте, представяйки се за Алексей. Глупав ход, прозрачен като найлон. И сега, след като тотално омазахте нещата, след като се проля кръв, твърдите, че е ваш дълг да разберете какво са замисляли Алексей и баща ми.
— А вие познавате ли ме, Анака?
Тя направи крачка към него и на устните й се изписа сардонична усмивка.
— О, да, господин Борн, познавам ви отлично. Виждала съм достатъчно такива като вас, всеки си мисли, че е по-умен от предходния.
— Е, кой съм аз?
— Мислите, че няма да ви кажа ли? Знам точно кой сте, господин Борн. Вие сте котка с кълбо прежда. Единствената ви мисъл е да размотаете кълбото, независимо от цената. За вас всичко е игра — загадка, която трябва да бъде разрешена. Всичко останало е без значение. Загадката, която се стремите да разрешите, всъщност е ваша същностна характеристика. Без нея вие изобщо не бихте съществували.
— Грешите.
— Напротив, не греша. — Сардоничната усмивка разшири устните й. — Нали затова не разбирате как е възможно да обърна гръб на всичко това, защо не искам да работя с вас и да ви помогна да намерите убиеца. Защо да го правя? Да не би това да върне баща ми? Той е мъртъв, господин Борн. Той вече нито мисли, нито диша. Превърнал се в купчина останки, които времето ще довърши.