— Поздравления, госпожице, почти ме извадихте от равновесие с последната си шега. Малко хора успяват да ми причинят това.
Тя преглътна притеснено.
— Предполагам, че малко хора са си направили труда да се опитат.
— Изплаших ли те?
— Не знам как да те възприема, Кон — призна откровено тя. — Да, за момент ме изплаши. В края на краищата не знам много за теб, нали? А сега ти дължа пет хиляди долара.
— Не предпочиташ ли да ги дължиш на мен, вместо на Грейнджър?
— Още не знам. Поне ми е ясно какво е мястото на Грейнджър в голямата житейска игра. Той дава заеми и после тормози жертвите си. Щом му върна парите, ще се разкара. Ти си по-труден за класификация.
— Ще приема това като комплимент. Преди малко ти изтъкваше колко много приличам на Грейнджър. Очевидно мнението ти за моето положение не е чак толкова лошо.
— Защо го направи? — попита направо тя.
Той не се престори, че не я разбра.
— Защото не исках да си имаш работа с този човек — заяви абсолютно убедено той. — Изобщо не знаеш как да се справяш с хора като него. Как се е забъркала сестра ти с Грейнджър?
Онър въздъхна, поуспокоена от това, че Кон изглежда се бе овладял.
— Тази есен за известно време излизаше с един мъж, който освен всичко останало, играеше често на комар. Предполагам, че е представил всичко като нещо много приятно и забавно. Отвел я във Вегас и по време на надбягванията я насърчавал да опита късмета си. На „Санта Анита“ я запознал с Грейнджър. Струва ми се, че го е използвал като кредитор. Грейнджър с такава готовност осигурил парите, че сестра ми не е могла да се възпротиви. Искала да бъде в крак с високопоставената тълпа, в която се движела, но накрая била премазана от нея. За щастие се опомнила и изоставила приятеля си.
— Но тогава вече била длъжница на Грейнджър с пет хиляди долара?
— Всъщност тя взела на заем само три хиляди — каза рязко Онър, — но в света на Грейнджър държавата не регулира лихвите.
— Лихва две хиляди долара за заем от три хиляди. Да, Грейнджър е изпреварил много банки. Няма да предяви претенции към сестра ти, в случай че тя се появи на хиподрума, ако това може донякъде да те успокои.
Онър размисли.
— Защото си му казал да стои настрана ли?
— Точно така.
— Защо Грейнджър с такава готовност изпълнява нарежданията ти?
— Може би защото го изнервям така, както изнервям теб — подхвърли лаконично Кон, когато донесоха салатите от броколи.
Онър не обърна внимание на храната. Навеждайки се напрегнато напред, тя каза:
— Кон, тази вечер ще ти върна парите. Имам ги.
— Не е необходимо.
Онър рязко поклати глава.
— Абсолютно необходимо е. Тази вечер ще ти ги върна.
За известно време той се загледа в лицето й, сякаш се опитваше да вземе някакво решение. След това кимна.
— Добре. Щом така ще се чувстваш по-добре…
— Да, ще ми олекне.
Той леко се усмихна.
— Виждам. А наистина искам с мен да се чувстваш добре, Онър.
— Наистина ли? — попита скептично тя.
— За мен това е от изключително значение — увери я спокойно той.
Онър трябваше да си признае, че към края на вечерята Кон бе постигнал поне част от целта си. Чувството й за бдителност към него все още съществуваше, но той никога дотогава не бе я привличал толкова силно. Нямаше спор по въпроса тя да му върне парите, така че той очевидно изобщо не възнамеряваше да й го натяква. Както изглежда, главната му цел беше да я предпази от среща с Грейнджър.
Много странно, тази грижовност я накара да се чувства по-задължена към него, отколкото ако само му дължеше пет хиляди долара. Това е някаква особена ирония, помисли си тя, като му даде ключа за входната врата.
— Искаш ли да изпиеш чаша бренди, докато напиша чека? — любезно предложи тя, като влезе в дома си.
— Благодаря, с удоволствие — промърмори той, крачейки бавно през изумително добре подредения й хол. — Само ми кажи къде е. Аз ще си налея.
— В барчето с червената политура до прозореца.
Той кимна и тръгна по белия килим. Обръща внимание на всяка подробност, мина през ума на Онър, като прекоси бързо коридора към спалнята, за да вземе чековата си книжка. Какво можеше да разгадае той по подробностите в подредбата на хола й? Вероятно твърде много.
Чак когато влезе в спалнята си в японски стил, Онър смътно усети, че тук имаше нещо нередно. За момент застана на вратата и намръщено огледа всяко ъгълче.
След миг тревожно поклати глава. Всичко беше наред. Червено-черните чекмеджета със златисти кантове на тоалетката й бяха затворени, както трябва, леглото й бе безупречно чисто, бродираната й завивка си беше на мястото. Стаята излъчваше изтънчено спокойствие. Единственият тревожен знак бе телевизорът, който бе дискретно скрит зад сгъваем параван.