— Добре. Между другото… — Показа й снимка на кинозвезда, която щеше да се използва в реклама за техен клиент. — Имаме малък проблем с това. Килограмите на Дезире вече й личат. Виж тези тъмни кръгове под очите й. И кожата й е на петна въпреки грима. Мислиш ли, че можеш да направиш нещо?
Тя се вгледа в снимката.
— Мога да поприкрия кръговете под очите. Ще се помъча да направя лицето й по-слабо, но… Не. Накрая навярно ще придобие странен вид. — Отново се загледа в снимката. — Ще трябва да добавя малко цвят или да използвам стари снимки.
— Благодаря. Остава ли си уговорката за събота вечер?
— Да.
Той кимна към снимката.
— Това не е спешно. Искат го за миналия месец.
Ашли се усмихна.
— Нищо ново.
Зае се със задачата. Беше специалист по реклама и графичен дизайн и работеше с текстове и изображения.
Половин час по-късно, докато се занимаваше със снимката, тя усети, че някой я наблюдава, и вдигна очи. Беше Денис Тибъл.
— Здрасти, скъпа.
Гласът му я подразни. Той бе компютърният гений на компанията. Наричаха го „Майстора“. Щом се повредеше някой компютър, пращаха него. Беше трийсетинагодишен, мършав и плешив, неприятен и арогантен. Падаше си малко маниакален тип и из компанията се носеше слухът, че сваля Ашли.
— Да се нуждаеш от помощ?
— Не, благодаря.
— Хей, ами какво ще кажеш да си организираме скромна вечеря в събота?
— Благодаря. Заета съм.
— С шефа ли ще излизаш пак?
Ашли се завъртя и ядосано го изгледа.
— Виж, това не е твоя…
— Във всеки случай не знам какво намираш в него. Той е абсолютен ръб. С мен ще си прекараш по-добре. — Намигна й. — Нали разбираш какво искам да кажа?
Тя се мъчеше да овладее гнева си.
— Имам работа, Денис.
Тибъл се наведе към нея и прошепна:
— Трябва да научиш нещо за мен, скъпа. Аз не се отказвам. Никога.
Тя го проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и се зачуди дали не е той.
В дванайсет и половина остави компютъра си и се отправи към „Маргерита ди Рома“, където имаше среща с баща си.
Седеше на ъглова маса в оживения ресторант и гледаше как баща й се приближава. Трябваше да признае, че е красив. Всички се обръщаха след него. „И как е да имаш прочут баща?“
Преди години д-р Стивън Патерсън беше поставил основите на сърдечната микрохирургия. Постоянно го канеха да чете лекции в големи болници из целия свят. Ашли бе останала без майка на дванайсетгодишна възраст и нямаше никого другиго освен баща си.
— Извинявай за закъснението, Ашли. — Той се наведе и я целуна по бузата.
— Няма нищо. Току-що дойдох.
Баща й седна до нея.
— Видя ли „Тайм“?
— Да. Шейн ми го показа.
Той се намръщи.
— Шейн? Това шефът ти ли беше?
— Не ми е шеф. Той е… той е един от началниците.
— Никога не бива да смесваш работата с удоволствието, Ашли. Излизаш с него, нали? Допускаш грешка.
— Татко, ние просто сме добри…
До масата им се приближи сервитьор.
— Бихте ли желали да видите менюто?
Д-р Патерсън се обърна и изръмжа:
— Не виждате ли, че ни прекъсвате? Вървете си и не идвайте, докато не ви повикат.
— Аз… извинявайте. — Мъжът припряно се отдалечи.
Ашли се сви от срам. Беше забравила колко избухлив е баща й. Веднъж по време на операция бе ударил стажант за това, че направил грешна преценка. Спомняше си и кавгите с майка й, които навремето я ужасяваха. Родителите й винаги се караха за едно и също, но колкото и да се опитваше, не можеше да се сети за какво. Просто го беше изхвърлила от ума си. Баща й продължи:
— Та докъде бяхме стигнали? А, да. За това, че е грешка да излизаш с Шейн Милър. Голяма грешка.
И думите му я върнаха към друг ужасен спомен.
Можеше да чуе как баща й казва: „Да излизаш с Джим Клиъри е грешка. Голяма грешка…“
Ашли тъкмо беше навършила осемнайсет и живееше в родния си град Бедфорд, Пенсилвания. Джим Клиъри бе най-харесваното момче в Бедфордската областна гимназия. Играеше в бейзболния отбор, беше красив, забавен и имаше неотразима усмивка. На нея й се струваше, че всяко момиче в училище иска да спи с него. „И повечето сигурно са спали“ — кисело си казваше. Когато Джим започна да я кани на срещи, бе твърдо решена да не ляга с него. Беше сигурна, че той иска само да спи с нея, но с времето разбра, че не е така. Харесваше й да е с него и Джим като че ли искрено се наслаждаваше на компанията й.
Онази зима последният клас заминаваше на ски в планината за уикенда. Джим Клиъри обичаше да кара ски.
— Ще си прекараме страхотно — увери я той.
— Няма да дойда.
Джим удивено я погледна.
— Защо?
— Мразя студа. Пръстите ми измръзват даже с ръкавици.