— Четири…
Усещаха как се завръща и това ги изпълваше със зловещи чувства.
— Пет.
Ашли отвори очи и се огледа наоколо.
— Чувствам се… Заспала ли бях?
Дейвид смаяно я гледаше.
— Да — отвърна д-р Сейлъм.
Тя се обърна към Дейвид:
— Казах ли нещо? Имам предвид… помогнах ли ви?
„Боже мой — помисли си той. — Тя не знае! Тя наистина не знае!“
— Справихте се чудесно, Ашли — отвърна той. — Бих искал да поговоря с доктор Сейлъм насаме.
— Добре.
— Ще се видим по-късно.
Двамата мъже изчакаха надзирателката й да я отведе.
Дейвид се отпусна на стола.
— Какво… какво беше всичко това, по дяволите?
Д-р Сейлъм дълбоко си пое дъх.
— През всичките години, откакто практикувам, никога не съм виждал по-ясно изразен случай.
— Случай на какво?
— Някога чували ли сте за раздвоение на личността?
— Какво е това?
— Това е състояние, при което в едно тяло съжителстват няколко съвършено различни личности. За пръв път е описано в психиатричната литература преди повече от двеста години. Обикновено причината е травма в детството. Жертвата преодолява травмата, като си създава нова самоличност. Понякога човек има десетки различни самоличности или алтер его.
— И те знаят една за друга, така ли?
— Понякога да. Понякога не. Тони и Алет знаят една за друга. Ашли очевидно няма представа за тях. Различните самоличности се създават, защото приемникът не е в състояние да изтърпи болката от травмата. Това е начин за бягство. При всеки следващ шок може да се роди ново алтер его. Психиатричната литература по въпроса показва, че те могат да са напълно различни едно от друго. Някои са глупави, други са гениални. Могат да говорят на различни езици. Имат противоречиви вкусове и интереси.
— Често ли се среща?
— Според някои проучвания от раздвоение на личността страда един процент от цялото население. Среща се при двайсет процента от пациентите на психиатричните клиники.
— Но Ашли изглежда толкова нормална и… — започна Дейвид.
— Хората с такова психично разстройство са нормални… докато не вземе връх някоя от другите им самоличности. Приемникът може да има работа, да издържа семейство и да води съвършено нормален живот, но алтер егото му може да надделее по всяко време. И това продължава час, ден или дори седмици. После приемникът страда от амнезия, губят му се времето и спомените, докато е доминирало алтер егото му.
— Значи Ашли… приемникът… няма да си спомня какво прави алтер егото?
— Не.
Дейвид слушаше като замаян.
— Най-известният случай на раздвоение на личността е Брайди Мърфи, когато проблемът за пръв път привлякъл общественото внимание. Оттогава има безброй други случаи, но не толкова характерни или известни.
— Струва ми се… напълно невероятно.
— С този проблем се занимавам отдавна. Има известни симптоми, които почти никога не се променят. Например различните самоличности често използват едни и същи инициали като приемника си — Ашли Патерсън… Алет Питърс… Тони Прескот…
— Тони… — започна Дейвид, но после се сети. — Антоанет?
— Точно така. Нали сте чували израза „алтер его“?
— Да.
— В известен смисъл всички ние имаме такива, алтер его или раздвоени самоличности. Дори добрият човек може да извърши нещо жестоко. Жестоките хора могат да вършат и добрини. Невероятният спектър на човешките емоции няма граници. „Доктор Джекил и мистър Хайд“ е художествена измислица, но се основава на научен факт.
Дейвид напрегнато мислеше.
— Ако Ашли е извършила убийствата…
— Тя не го е съзнавала. Убийци са били другите й самоличности.
— Боже мой! Как бих могъл да обясня това в съда?
Д-р Сейлъм любопитно го изгледа.
— Струва ми се, казахте, че няма да сте неин адвокат.
Младият мъж поклати глава.
— Няма. Искам да кажа, че не зная. Аз… в момента самият аз страдам от раздвоение на личността. — Замълча. — Това може, ли да се лекува?
— Често, да.
— А какво става, ако не може?
Последва пауза.
— Процентът на самоубийствата е извънредно висок.
— И Ашли не знае нищо за това, така ли?
— Не.
— Бихте… бихте ли й го обяснили?
— Да, разбира се.
— Не! — изпищя Ашли и се сви до стената на килията. Очите й бяха изпълнени с ужас. — Вие лъжете! Това не е вярно!
— Вярно е, Ашли — отвърна д-р Сейлъм. — Трябва да го приемеш. Обясних ти, че онова, което ти се е случило, не е по твоя вина. Аз…
— Не се приближавайте до мен!
— Никой няма да те нарани.
— Искам да умра. Помогнете ми да умра! — извика и започна да ридае.
Д-р Сейлъм погледна към надзирателката: