По обед двамата с баща си бяха в самолета за Лондон…
След две години завърши колежа и когато реши, че иска да работи с компютри, кандидатства за престижната стипендия за жени МЕИ Уонг в Калифорнийския университет в Санта Круз. Приеха я и три години по-късно постъпи в „Глобъл Къмпютър Графикс Корпорейшън“.
Отначало написа на Джим Клиъри пет-шест писма, но ги скъса. Поведението и мълчанието му съвсем ясно й бяха показали какви са били чувствата му.
Гласът на баща й я върна в настоящето.
— Пак блуждаеш някъде. За какво мислиш?
Ашли погледна към него.
— За нищо.
Д-р Патерсън даде знак на сервитьора, топло му се усмихна и каза:
— Вече сме готови да видим менюто.
Едва на връщане към службата си Ашли си спомни, че е забравила да поздрави баща си за публикуването на снимката му на корицата на „Тайм“.
Когато стигна до бюрото си, там я чакаше Денис Тибъл.
— Чух, че си обядвала с баща си.
„Този гаден подслушвач. Поставил си е за цел да знае всичко, което става тук.“
— Да.
— Не ти е било много забавно. — Понижи глас: — Защо някога не обядваш с мен?
— Денис… Вече ти казах. Не ме интересуваш.
Той се ухили.
— И това ще стане. Само почакай.
В него имаше нещо зловещо, нещо страшно. Ашли отново се зачуди дали може да е онзи, който… Поклати глава. Трябваше да забрави за това, да продължи да живее.
На път за вкъщи спря пред книжарницата „Апъл Трий“. Преди да влезе, погледна към витрината, за да види дали зад нея има някой, когото познава. Никой. Тя влезе вътре.
Към нея се приближи млад продавач.
— С какво мога да ви помогна?
— Ами… аз… Имате ли някаква книга за преследвачи?
Той учудено я погледна.
— За преследвачи ли?
Ашли се почувства глупаво и бързо отвърна:
— Да. Освен това искам книга за… хм… градинарство и… африкански животни.
— Значи за преследвачи, градинарство и африкански животни, така ли?
— Точно така — твърдо отвърна тя.
„Кой знае? Може би някой ден ще имам градина и ще замина на пътешествие в Африка.“
Когато се качи в колата си, отново започваше да вали. Дъждът се стичаше по предното стъкло, пречупваше светлината и превръщаше улиците в неоимпресионистични картини. Тя включи чистачките и те със свистене започнаха да се клатят наляво-надясно: „Той ще те пипне… ще те пипне… ще те пипне…“ Ашли припряно ги изключи. „Не — помисли си. — Те казват: «Там няма никой, няма никой, няма никой.»“
Отново ги включи. „Той ще те пипне… ще те пипне… ще те пипне…“
Паркира в гаража и натисна бутона на асансьора. Две минути по-късно стигна до жилището си, отключи, отвори вратата и замръзна.
Всички лампи в апартамента светеха.
Втора глава
Тони Прескот знаеше точно защо обича да си тананика тази глупава песничка. Майка й я мразеше. „Стига си пяла тая тъпа песен. Чуваш ли ме? И без това нямаш глас.“
„Да, мамо“ — отвръщаше и продължаваше съвсем тихичко да си я тананика. Това бе отдавна, но споменът за непокорството й продължаваше да я топли.
Тони мразеше работата си в „Глобъл Къмпютър Графикс“. Беше на двайсет и две, закачлива, жива и смела. Имаше дяволито сърцевидно лице, лукави кафяви очи и изкусителна фигура. Бе родена в Лондон и говореше с прекрасен английски акцент. Обичаше спортовете, особено зимните: ски, бобслей и фигурно пързаляне.
Докато учеше в лондонския колеж, денем се обличаше консервативно, но вечер носеше минижупи и ходеше на дискотека. Прекарваше нощите си в „Илектрик Болрум“ на Камдън Хай Стрийт, в „Събтърейния“ и „Лепърд Лаундж“, където се смесваше с модерните уестендски тълпи. Имаше прекрасен глас, нежен и чувствен, и в някои клубове сядаше на пианото, свиреше и пееше, а публиката я възнаграждаваше с аплодисментите си. Тогава се чувстваше много щастлива. И винаги се случваше едно и също.
— Знаеш ли, че си фантастична певица, Тони?
— Мерси.
— Мога ли да те почерпя?
Тя се усмихваше.
— Един „Пим“.
— За мен ще е удоволствие.
Краят също беше еднакъв. Мъжът се навеждаше към нея и прошепваше в ухото й:
— Хайде да идем у нас.
— Чупката. — И Тони си тръгваше.
Нощем лежеше и си мислеше колко тъпи са мъжете и колко лесно можеш да ги управляваш. Нещастните копелета не го разбираха, но всъщност искаха да ги управляват. Нуждаеха се от това.