Изборът на съдебни заседатели започна с общи въпроси от страна на съдия Уилямс. Когато свърши, дойде ред на защитата и после на обвинението.
За страничния наблюдател тази процедура изглежда лесна: избирай перспективни съдебни заседатели, които ти се струват приятелски настроени, и отхвърляй другите. Всъщност това е грижливо планиран ритуал. Опитните адвокати не задават преки въпроси, които изискват едносрични отговори. Въпросите им са общи и целят да насърчат заседателите да говорят, за да разкрият нещо от себе си и истинските си чувства.
Мики Бренън и Дейвид Сингър имаха различни цели. В този случай прокурорът искаше в състава да има повече мъже, които щяха да се отвратят и шокират от мисълта, че жена е намушквала и кастрирала жертвите си. Въпросите на Бренън бяха замислени така, че да определят, от една страна, хората с традиционно мислене, които едва ли биха повярвали в духове и таласъми, и, от друга — онези, които твърдят, че са били обсебвани от алтер его. Дейвид възприе противоположния подход.
— Господин Харис, нали? Аз съм Дейвид Сингър. Представлявам подсъдимата. Някога били ли сте съдебен заседател, господин Харис?
— Не.
— Благодаря ви, че отделихте от времето си.
— Сигурно ще е интересно, такъв голям процес за убийство.
— Да. И аз мисля така.
— Всъщност нямах търпение да започне.
— Наистина ли?
— Да.
— Къде работите, господин Харис?
— В „Юнайтид Стийл“.
— Предполагам, че с колегите си сте обсъждали случая Патерсън, нали?
— Да. Така е.
— Това е естествено — отбеляза Дейвид. — Всички говорят за това. Какво е общественото мнение? Колегите ви смятат ли, че Ашли Патерсън е виновна?
— Да. Трябва да кажа, че са категорични.
— Вие така ли мислите?
— Ами определено изглежда така.
— Но сте готов да изслушате доказателствата, преди да вземете решение, нали?
— Да. Ще ги изслушам.
— Какво обичате да четете, господин Харис?
— Не съм много по четенето. Обичам да ходя на лов и за риба.
— Значи обичате природата. Когато сте били нощем навън и сте гледали към звездите, някога помисляли ли сте си, че там горе има други цивилизации?
— Имате предвид ония глупости за НЛО ли? Не вярвам в такива измислици.
Дейвид се обърна към съдия Уилямс.
— Отхвърлям кандидата, ваша милост.
Обърна се към друг кандидат за съдебен заседател:
— Какво обичате да правите през свободното си време, господин Алън?
— Ами да чета и да гледам телевизия.
— И аз обичам същите неща. Какво гледате по телевизията?
— В четвъртък вечер има няколко страхотни сериала. Трудно ми е да избера само един от тях. Проклетите мрежи пускат всички хубави филми по едно и също време.
— Прав сте. Жалко е. Някога гледали ли сте „Досиетата X“?
— Да. Децата ми много ги обичат.
— Ами „Сабрина, малката вещица“?
— Да. Гледаме го. Много хубав филм.
— Какво обичате да четете?
— Ан Райе, Стивън Кинг…
„Да.“
Попита следващия кандидат:
— Какво обичате да гледате по телевизията, господин Майър?
— „Шейсет минути“, „Часът на новините“ с Джим Лерър, документални филми…
— Какво обичате да четете?
— Главно исторически и политически книги.
— Благодаря ви.
„Не.“
Съдия Теса Уилямс седеше и слушаше въпросите с безизразно лице. Но Дейвид можеше да усети неодобрението й всеки път щом погледнеше към нея.
Когато беше избран и последният съдебен заседател, журито се състоеше от седем мъже и пет жени. Бренън му хвърли победоносен поглед.
Шестнадесета глава
Рано сутринта в деня на процеса Дейвид отиде при Ашли в ареста. Тя беше изпаднала в истерия.
— Не мога да изтърпя това. Не мога! Кажи им да ме оставят на мира.
— Всичко ще е наред, Ашли. Ще се изправим пред тях и ще спечелим.
— Ти не знаеш… не знаеш какво е. Чувствам се така, сякаш горя в ада.
— Ще те измъкнем. Това е първата стъпка.
Тя трепереше.
— Страхувам се, че ще… че ще ми направят нещо ужасно.
— Няма да им позволя — твърдо отвърна Дейвид. — Искам да ми вярваш. Само запомни, че не си отговорна за случилото се. Не си извършила нищо лошо. Очакват ни.
Тя дълбоко си пое дъх.
— Добре. Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред.
Доктор Стивън Патереън седеше сред зрителите. Беше отговорил на огъня от репортерски въпроси пред съдебната зала само с четири думи: „Дъщеря ми е невинна.“
Няколко реда зад него бяха Джеси и Емили Куилър, дошли, за да окажат морална подкрепа.