Съдия Уилямс гледаше с безизразно изражение. Лицето и гласът отново се промениха.
— Естествено, че няма да ти позволя — отсече Тони.
— Тони, какво според теб ще се случи, ако съдията даде на Ашли смъртна присъда? — попита Дейвид.
— Няма да й даде смъртна присъда. Ашли дори не познава един от мъжете. Забрави ли?
— Но Алет е познавала всичките — възрази той. — Ти си извършила всички онези убийства, Алет. Правила си секс с мъжете и после си ги намушквала и кастрирала…
— Проклет идиот! — прекъсна го Тони. — Ти нищо не знаеш, нали? На Алет не би й стискало да го направи. Аз бях. Те заслужаваха да умрат. Единственото което искаха, беше секс. — Тя се задъха. — Но аз ги накарах да си платят, нали? И никой не може да докаже, че съм го направила. Нека обвинят госпожичка Кльощав задник. Всички ще идем в някой хубав уютен санаториум и…
Иззад китайския параван в ъгъла се разнесе високо изщракване.
Тони се завъртя.
— Какво беше това?
— Нищо — бързо отвърна Дейвид. — Просто…
Тя се изправи и се втурна към камерата, докато лицето й изпълни екрана. Блъсна нещо и изображението се изкриви, в обектива попадна част от сгъваемия китайски параван. В ъгъла му бе пробита малка дупка.
— Скрил си някаква скапана камера — изкрещя тя на Дейвид. — Копеле гадно, какво се опитваш да направиш? Ти ме излъга!
На бюрото лежеше нож за писма. Тони го грабна и замахна към адвоката.
— Ще те убия. Ще те убия!
Той се опита да я спре, но не успя и ножът се заби в ръката му.
Тони отново замахна. Пазачът се втурна към нея и се опита да я хване. Тя го събори на пода. Вратата се отвори и вътре влетя униформен полицай. Тони го ритна в слабините и той се присви. Влязоха още двама полицаи. Наложи се и тримата да обединят усилията си, за да я приковат на стола, и тя през цялото време продължаваше да крещи.
От ръката на Дейвид течеше кръв.
— Събудете я, за Бога — обърна се към д-р Сейлъм той.
— Ашли… — започна психиатърът. — Ашли… чуй ме. Сега ще се събудиш. Тони я няма. Вече си в безопасност, Ашли. Ще преброя до три.
И пред очите на всички тялото й се укроти и се отпусна.
— Чуваш ли ме?
— Да. — Това беше гласът на Ашли, който сякаш идваше някъде отдалеч.
— Когато преброя до три, ще се събудиш. Едно… две… три… Как се чувстваш?
Очите й се отвориха.
— Ужасно съм уморена. Казах ли нещо?
Екранът в кабинета на съдия Уилямс угасна. Дейвид отиде до стената и включи лампата.
— Браво! — възкликна Бренън. — Какво представление само. Ако раздаваха оскари за най-доброто…
Теса Уилямс се обърна към него:
— Млъкнете!
Той я погледна изненадано.
Последва кратко мълчание. Съдия Уилямс се обърна към Дейвид:
— Господин Сингър?
— Да?
Пауза.
— Дължа ви извинение.
Седнала на мястото си, съдия Уилямс каза:
— Защитата и обвинението се договориха да приемат мнението на доктор Сейлъм, психиатъра, който вече е прегледал подсъдимата. Решението на съда е, че подсъдимата е невинна поради невменяемост. Ще бъде пратена в психиатрично заведение, където ще бъде подложена на лечение. Заседанието се прекратява.
Дейвид се изправи. Чувстваше се изчерпан. „Всичко свърши. Най-после свърши.“ Двамата със Сандра можеха отново да започнат живота си.
Погледна към съдия Уилямс и радостно каза:
— Ще имаме бебе.
— Бих искал да ви предложа нещо — каза му д-р Сейлъм. — Не съм сигурен, че е изпълнимо, но ако успеете да го уредите, ще е много полезно за Ашли.
— Слушам ви.
— В психиатричната клиника в Кънектикът са имали повече случаи на раздвоение на личността, отколкото където и да е другаде в страната. Ръководи я мой приятел, доктор Ото Люисън. Мисля, че ще е най-добре, ако успеете да уредите съдът да прати Ашли там.
— Благодаря — отвърна Дейвид. — Ще видя какво мога да направя.
— Аз… не зная как да ти благодаря — каза му д-р Стивън Патерсън.
Дейвид се усмихна.
— Няма нужда. Нали се разбрахме, quid pro quo. Спомняте ли си?
— Справи се блестящо. По едно време се страхувах…
— Аз също.
— Но справедливостта възтържествува. Дъщеря ми ще бъде излекувана.
— Сигурен съм — отвърна той. — Доктор Сейлъм предложи да бъде настанена в психиатрична клиника в Кънектикът. Лекарите там имали най-голям опит в лечението на раздвоението на личността.
Д-р Патерсън замълча за миг.
— Знаеш ли, Ашли не го заслужава. Тя е толкова прекрасен човек.
— Съгласен съм. Ще разговарям със съдия Уилямс и ще се опитам да уредя въпроса.
Съдия Уилямс го чакаше в кабинета си.
— С какво, мога да ви бъда полезна, господин Сингър?