Друг път вечеряше с Роналд, клисар в черквата.
— Много ми е приятно с теб, Алет, Хайде по-често да излизаме заедно.
Тя срамежливо се усмихна.
— С удоволствие.
И си помисли: „Non faccia, lo stupido. Може би в някой друг живот, кретен такъв.“ И отново се ужаси: „Какво ми има?“ Но отговор нямаше.
Вбесяваха я и най-дребните обиди, съзнателни или не. Докато шофираше към службата си една сутрин, пътя й пресече друг автомобил. Тя изскърца със зъби и си помисли: „Ще те убия, копеле.“ Човекът извинително й махна с ръка и Алет мило му се усмихна, въпреки че беше бясна.
Когато се спуснеше черният облак, тя си представяше как хората по улицата получават инфаркт, блъскат ги автомобили или ги нападат и убиват. Мислено разиграваше събитията и фантазиите й бяха като истински. Мигове по-късно потъваше в земята от срам.
В добрите си дни беше съвсем друг човек. Бе любезна, състрадателна и обичаше да помага на хората. Но в същото време знаеше, че мракът отново ще се спусне и ще я погълне.
Всяка неделна сутрин ходеше на черква. Имаше доброволни програми за хранене на бездомни, вечерно училище по изобразително изкуство и занимания със студенти. Алет водеше детското неделно училище. Участваше във всички благотворителни дейности и им посвещаваше цялото си свободно време. С особено удоволствие водеше часовете по рисуване.
Една неделя имаше благотворителна разпродажба и тя донесе няколко свои картини. Пасторът Франк Селваджо удивено ги разгледа.
— Те са… те са блестящи! Би трябвало да ги излагаш в истинска галерия.
Алет се изчерви.
— Не, не. Рисувам просто за удоволствие.
На разпродажбата имаше много хора. Енориашите бяха довели приятелите и семействата си и за тях бяха организирани увеселителни кътове. Имаше красиво украсени торти, невероятни домашни юргани, конфитюр в красиви буркани, резбовани дървени играчки. Хората обикаляха от павилион на павилион, опитваха сладкишите и купуваха непотребни неща.
— Но нали е в името на благотворителността — чу да обяснява някаква жена на съпруга си Алет.
Тя гледаше към картините, повечето пейзажи в ярки, живи багри, изпъкващи от платното, и я обземаха съмнения; „Само хвърляш пари за боя, дете.“
До нея се приближи непознат мъж.
— Здравейте. Вие ли сте ги рисували?
Гласът му бе тъмносин.
„Не, глупако. Микеланджело намина и набързо ги нахвърля.“
— Много сте талантлива.
— Благодаря. — „Какво знаеш пък ти за таланта?“
До картините й спря млада двойка.
— Виж какви цветове! Трябва да имам тази картина. Наистина е красива.
И през целия следобед при нея се спираха хора, които купуваха картините й и й казваха колко е даровита. Алет искаше да им вярва, но черната завеса се спускаше и тя си мислеше: „Просто са заблудени.“
Заговори я и един търговец на картини.
— Наистина са прелестни. Би трябвало да продаваш таланта си.
— Аз съм просто любителка — заяви Алет и не пожела повече да обсъжда въпроса.
Успя да продаде всичките си платна. Събра парите, постави ги в плик и ги даде на пастор Франк Селваджо.
Той ги взе и каза:
— Благодаря ти, Алет. Имаш невероятна дарба, носиш толкова много красота в живота на хората.
„Чу ли това, майко?“
Когато ходеше в Сан Франциско, прекарваше часове в Музея за модерно изкуство и музея „Де Янг“, за да изучава колекциите им от американска живопис.
Неколцина млади художници копираха картините по стените. Вниманието й беше привлечено от трийсетинагодишен мъж, слаб, рус, с волево, интелигентно лице. Прерисуваше „Петуниите“ на Джорджия О’Кийф и работата му бе забележително добра. Той забеляза, че Алет го наблюдава.
— Здрасти.
Гласът му беше топложълт.
— Здравейте — свенливо отвърна тя.
Художникът кимна към картината, върху която работеше.
— Какво мислите?
— Bellissimo. Мисля, че е чудесна. — И зачака вътрешният й глас да прибави: „За тъп аматьор“. Но не се случи нищо. Алет се изненада. — Наистина е прекрасна.
Той се усмихна.
— Благодаря. Казвам се Ричард, Ричард Мелтън.
— Алет Питърс.
— Често ли идвате тук? — попита Ричард.
— Si. Винаги, когато имам възможност. Не живея в Сан Франциско.
— Къде живеете?
— В Кюпъртино. — „Не «не е твоя работа» или «това не те интересува», а «в Кюпъртино». Какво ми става?“
— Чудесно градче.
— На мен ми харесва. — „Не «какво те кара да мислиш, че е чудесно градче по дяволите» или «ти пък какво разбираш от чудесни градчета», а «на мен ми харесва.»“
Той завършваше рисунката си.
— Гладен съм. Мога ли да ви поканя на обяд? В „Кафе Де Янг“ готвят много добре.