Да, наистина не разбирам как да действам сигурно, че да не допусна и най-малката грешка. Стига пропуски! Една-единствена грешница може да струва бог знае какво. Амнезия до края на живота, това е повече от ясно! Кой ще ме намери тук…
Но моята малка грешница може да струва живота на още много, много хора, освен Татяна Холод, Гусев и Корольов. Може би на хиляди…
А аз съм легнал тук и се ядосвам на себе си. Слънчевият сплит пулсира и се блъска, блъска в гръбначния ми стълб…
Не, май че е двигател… и не на камион, а на лека кола. Там, зад прозореца. В двора на „санаториума“.
Странно. Не е шумът от двигателя на онзи камион, който докара продуктите миналата седмица. Това е волга или уазка.
Напрегнах слуха си. Като че някой излезе от колата, май хлопна вратичката. Всичко утихна. Сигурно е пристигнал Кузмин, само той има бяла волга… Да не би да е пристигнал от центъра, от Смоленск? Може би е докарал химически препарати за своята вещерска лаборатория? Да върви по дяволите! Мътните да го вземат! Трябва малко да поспя…
Ами ако идват за мен, за моята душа? Кой? Слава Грязнов ли? Ами! Чакай си, Турецки, чакай си Меркулов или Слава…
Затворих клепачи. И пак в главата ми е онази натрапчива бяла, бяла светлина. Светлина на надеждата? А тя май се засилва — свети някъде вътре в мен, в мозъка ми, в сърцето ми… Стига съм се самоанализирал и гадал. Ако продължава така, нищо чудно и да мръдна. Край! Трябва да спя! Да спя…
През безшумно разтворилата се, наскоро смазана по случай пристигането на високия гост порта, отделяща манастира от останалия тихо спящ свят, се вмъкна черна волга.
През двора насреща й забърза Кузмин. Отвори вратичката на колата и от волгата слезе лично генерал-майор Ваганов. Стиснаха си ръцете и тръгнаха към втория етаж — в кабинета на Кузмин.
Ваганов се разположи удобно в мекото кресло и дъхна върху замръзналите си пръсти.
— Е, как е, Фьодор Устимович? Как са новите ти подопечни? Надявам се, че цъфтят и връзват.
— Мисля, че всичко е наред. Сега ще направя кафенце… — засуети се Кузмин около масичката до хладилника.
— Няма нужда. Извинявай, че не те оставих да поспиш тази нощ. Идвам от Вюнсдорф със самолета и право при тебе…
— Разбирам. Може би малко уиски… „Бяло конче“?
— Няма да е зле след пътуването — съгласи се Ваганов.
Кузмин заизмъква от хладилника разни деликатеси: хайвер, пушена риба, консервиран език в сос, купичка с шоколадови бонбони, замръзнали резенчета хляб, подредени в чинийка с прозрачен пластмасов капак…
Те пийнаха малко от миниатюрните сребърни изстудени чашки, които, както и продуктите, стояха в хладилника. Без да дочака въпросите, Кузмин започна първи:
— Онзи следовател е в нормата. Нищо не помни, агресивността му, според мен, е нормална. Искам да кажа, че има слаба нервна система, така че засега всичко е наред. Искаше да ме удуши с голи ръце, но санитарите му попречиха — усмихна се самодоволно Фьодор Устимович. — Само за едно ме е страх…
Ваганов повдигна вежди.
— … да не сбърка клиента и да се нахвърли на първия срещнат.
— Защо мислиш, че може да сбърка? — намръщи се генералът. — Не разбирам какво ми предлагаш.
— Можем да окачим портрета на Мечката в килията му. Когато му правя инжекции и крайното програмиране, пред очите му трябва да не съм аз, а онзи портрет или още по-добре — видеоекран с Мечката. Може би е добре и Кошкин да проведе няколко хипнотични сеанса. Той е майстор в работата си…
— Не трябва да прекаляваме. Хипнозата ще оставим в краен случай — недоволно отвърна генералът. — Сигурен съм, че момчето няма да сбърка! Главното е да не откачи, а за това отговаряш ти. Много е важно той като професионален следовател внимателно да върви към изпълнението на поставената му задача.
— Ами ако изведнъж възникнат някакви подозрения — я в прокуратурата, я в „Белия дом“ или Кремъл? Всичко това е доста рисковано.
— Не бих казал — усмихна се Ваганов и надигна чашката с недопития алкохол. — Ако възникнат подозрения, нашият герой ще се самоунищожи. Да пием за началото на подготовката…
Те чукнаха чашите си и отпиха по малко.