— Луис Кастильо? Извинете… — учудено запита Кузмин.
— Давам го като пример. Това е един от подобните изпълнители…
Ваганов нямаше защо да се впуска в обяснение кой е бил Луис Анжело Кастильо — арестуван през март 1967 по подозрение, че готви покушение срещу президента Маркос.
— Е, Фьодор Устимович, засега съм доволен от извършената работа, но главното все още предстои. Той окончателно ли си „спомни“, че е Иванов?
— Май че не.
— Не трябва да има никакво „май“!
— За съжаление, все още не е усвоил всички програмирани подробности. Но можем да ускорим процеса.
— Не трябва да насилваме следователя. Мозъкът му ни трябва здрав. Преуморих се от тези препитания — прозявайки се, каза Ваганов. — Би трябвало да си почина, но нямам време. Чакат ме на летището.
И той рязко се надигна от креслото.
2.
В гнездото на осите
На сутринта се събудих от викове в коридора и звъна на алуминиевите чинии. Отворих очи. Имах чувството, че въобще не съм заспивал. Главата ми не тежеше и беше съвсем ясна, въпреки че бях сънувал отвратителни сънища. Бях бодър, спокоен, много стегнат, какъвто съм бивал почти винаги в най-отговорни моменти при операциите по задържане на престъпници.
Но щом си спомних какво бях сънувал, слънчевия ми сплит отново се стегна и започна да ме боли, както през нощта.
Като че ли отново се оказах в среднощните си кошмари. Сънувах картата на Съветския съюз, която бързо се превръщаше в карта на Европа. Цялата беше оцветена в розовия руски цвят чак до Пиренеите. След това тази розова карта изведнъж пламна от различни страни със син безшумен огън и започна да гори пред очите ми. А аз, изгаряйки пръстите си, се опитвах да я разгладя и се мъчех да изгася огъня, но не успях — картата изгоря докрай.
Следващият сън, веднага след първия, беше не по-малко тягостен и символичен.
Бях на гробището, но там имаше само малки хълмчета без паметници. Изведнъж от едно хълмче се показа ръка с брилянтен пръстен и аз познах пръстена на Таня Холод. Но не й подадох ръка, а седях отстрани и тихо плачех, по-точно — пролях една сълза, която капна на земята. И тутакси там, където беше паднала сълзата, израсна гипсов или мраморен, не можех да разбера, паметник, в който разпознах Ваганов. Хем беше той, хем не беше. Не зная защо, но ми се струваше, че само една моя сълза да капне на паметника на Ваганов, той ще се разпадне. Но нямах повече сълзи… В този момент паметникът сам започна да се люлее и да се пропуква в основата си. Аз радостен го ритнах и мраморният Ваганов бързо започна да потъва в пясъка… След няколко мига наоколо пак беше същото гробище, но без паметници, бюстове, постаменти и надгробни плочи — само пясъчни, тук-там прорасли с трева хълмчета.
Не разбирах какво би могло да означава това. Нямах време да размишлявам, защото чух, че желязната ключалка на вратата скърца.
Както и предположих, донесоха ми закуската. Кашата, която държеше в ръце Сидор Бугримов — името беше написано на джоба на дрехата му, — лежеше някак странно в чинията. Разбрах, че Сидор беше изтървал чинията ми в коридора. Разбира се, нищо не казах.
Сидор мълчаливо постави чинията на табуретката, закрепена за стената, и също така мълчаливо излезе под внимателния поглед на надзирателя, чието име не знаех.
Чаках да ме изведат или закарат при „приятелите“ на Ваганов, но всичко беше потънало в тишина. Само дето не ме извикаха на работа в шивашката работилница, което значеше, че днес ме чака друго…
Така се и оказа. Ваганов не ме беше излъгал снощи.
През деня при мен дойдоха Сипаничавия и една медицинска сестра, която донесе изгладения ми костюм, с който бях заминал с Грязнов за Германия.
Аз се преоблякох и след няколко минути вече седях в черната волга с военен номер, охраняван от Сипаничавия.
По пътя не задавах въпроси. Разглеждах през прозорчето зимния селски пейзаж. Скоро се появиха сградите на военното градче. Отляво се виждаше бетонна ограда, която продължаваше с километри — зад нея беше пистата на военното летище.
Пътувахме около пет километра покрай оградата. Накрая се показа контролно-пропускателният пункт (КПП) и волгата влезе в територията на летището.
Спряхме около малко двуетажно здание. Шофьорът остана в колата, а Сипаничавия, който усещах, че има пистолет в джоба си, ме поведе към вратата на сградата. Там ме предадоха на един майор и на лейтенант от военновъздушните сили. Сипаничавия остана да чака на канапето и да разлиства авиационните списания, които му подаде дежурният офицер.