Поклатих отрицателно глава.
— И колко ти плащат твоите нови господари?
— Сигурно повече, отколкото на теб. Ако, разбира се, не разпродаваш наляво и надясно Западната група войски — подсмихна се Корольов.
— Ами защо тогава не си живееш спокойно? Какво те влече при нас в Русия? Чул ли си какво става при нас след пуча — само бедност. А от управление на държавата никой нищо не разбира. Анархията е майка на реда. Това е.
— И аз чрез перестройката искам някак да уредя отношенията си с Родината… — въздъхна Юрка.
— Да уредиш отношенията си? Хайде де! Отначало поливаш родината си с помия, седейки в своята радиостанция, а след това — «да уредя отношенията си»!
Почувствах как уискито ме блъсна в главата.
— Не съм поливал с помия и никак не се срамувам от предаванията си!… Ние всички бяхме излъгани в онзи Съюз, затъпели като галоши! Обработени до мозъка на костите си от червената пропаганда!
Аз го прекъснах:
— Може и да сме били обработени, но не ми пробутвай своето дисидентство!
— Това не е дисидентство, а чиста истина! Чиста истина! Как не разбираш, Володя, че всичко това не е редно!
— Кое не е редно?
— Не беше редно да воюваме!
— Я виж ти! Сега си само за командващ, готов командир на армия, направо генералисимус! Всичко знаеш — кое е редно, кое не е!
— Володя, това беше мръсна война…
— Казвам ти пак. Стига с тези пропагандни номера. Сега не ми е до тях — станах рязко и отидох до прозореца.
Беше тъмно, като пред разсъмване, но всеки момент утрото щеше да настъпи.
— Това не са номера, а истината. Отначало Брежнев викаше: «Ура! Срещу двореца на Амин — ходом марш!» После всичките онези андроповци и черненковци… И ние — като овните, няма как — нали всички сме комунисти! Партията казва: «трябва», комсомолът отговаря: «слушам»! Някой да ни е молил?… Някой да ни е извикал да щурмуваме двореца на Амин?
— Аз не съм го щурмувал — отговорих, без да се обръщам от прозореца.
— Провървяло ти е. Ти цъфтиш в твоята цивилизована Германия, ама аз съм «афганец»… Бивш «афганец»!
— Може и да ми е провървяло, но твърдо знам, че ние сме червени и нашето дело е правилно — рязко казах аз.
— Не сме червени ние, ами сме тъпи галоши! Кой ни е викал в Афганистан? Що за помощ, по дяволите, що за интернационален дълг?
— Ако не изпълниш интернационалния си дълг, ще бъдеш предател като Юрка Корольов! — Махнах се от прозореца, приближавах го и го мушнах силно с пръст в гърдите.
Той се намръщи и отблъсна ръката ми.
— Не съм предател — глухо отговори Юрий.
— Това сме го чували вече. Тези ги разправяй пред трибунала. Няма смисъл да се изкарваш патриот пред мен! Ти също си тъп, а освен това и продажен галош…
— Като теб!
— Да, почти като мен. — Нищо друго не ми оставаше, освен да въздъхна тъжно и да се съглася с него. — Какво да се прави? Искам спокойно да дослужа до пенсията, която чука на вратата ми. Може пък да се прехвърля в Москва, в щаба… Не искам да отговарям за всичко онова, което се върши в Западната група войски. Сигурно ме разбираш?
— Аз те разбирам, но защо ти не искаш да ме разбереш? А уж си ми приятел от ротата… Не си ли спомняш как след втори курс тайно бягахме при момичетата от текстилния техникум? Помниш ли как се покатери по улука и падна от втория етаж, а аз те хванах долу. Кой знае, ако не бях те задържал тогава, може би щеше да се пльоснеш по гръб на земята и за цял живот да останеш инвалид или пък щеше да си отидеш ей така от този свят.
— Всичко помня, Юрка, всичко. Хубаво казват хората — кажи ми кой ти е приятел и ще ти кажа кой си ти. А бившият ми приятел от младостта е агент на ЦРУ! — Неволно се усмихнах, но мислех преди всичко за себе си.
— А бе никакъв агент не съм! Как да ти докажа — да се прекръстя ли, да се кълна ли!
Исках да кажа нещо важно, но видях, че вече се разсъмва, и забравих всичко. Помислих си, че скоро ще почне утринният намаз и няма да ни разрешат повече да си поговорим. Джамията е съвсем наблизо и мюезинът се чува убийствено ясно.