— Ех, Юрка, Юрка. Какво да те правя? Да ти вярвам ли? Разбира се, че ти вярвам, но не във всичко, което ми плещиш. Още веднъж те питам — ти ли ме предаде на ЦРУ?
— Още веднъж ти казвам, Володя — не съм. Селим ал Руниш се съгласи Норман Плат с момчетата си да поговорят с тебе няколко часа. Но цереутата са решили да те помотаят по-дълго и казали на Ал Руниш, че не си пристигнал в определеното време. Това е истината — разпери ръце Юрка. — Мене също ме държаха затворен и не ме пускаха, но вчера разбрах, че Ал Руниш сега е тръгнал натам, откъдето ти пристигна. В Афганистан. Представяш ли си?
Почувствах как очите ми се опулват. В този момент вече вярвах на всяка дума, излязла от устата на Юрка. Ама че подлеци са тези момчета от Ленгли!
— Шегуваш ли се?
— Съвсем не. Ал Руниш финансира една от групировките на муджахидините и е заминал за Афганистан или да ги инспектира, или да им закара оръжие… Седна дума — просто не те е дочакал. Той си има най-различни сделки, свързани с тази война. И това най-много не ми харесва. Вагин ми обеща, че ако завършим успешно операцията «Армейска Панама», ще получа съвсем редовни нови документи на офицер от Западната група войски, апартамент в Москва и майорска длъжност в една от московските части. И мечтата на живота ми ще се сбъдне — тъжно се усмихна Корольов.
— След Ню Йорк? — изумих се аз.
— Да. Тази мечта се роди още в Европа, но се засили зад океана. Какво да се прави, Володя, оказа се, че съм патриот и не мога да избягам от това чувство — въздъхна той.
Най-накрая се чу зовът за утринния намаз. Да… Много добре разбирам какво е носталгия и какво е истинският патриотизъм. Всичко това много добре го научих, докато бях в ГДР.
— Каква мърша си все пак — казах му ласкаво, почти бащински.
— Ама наистина ли не можеш да ме разбереш? — смутено се учуди Юрий.
— Там е работата, другарю бивш капитан, че мога. Разбирам те…
— Тогава ще действаме заедно, нали? — попита сериозно той.
Мълчаливо кимнах в знак на съгласие…
През деня отново седях, но сега с Юрий Корольов, в «ленинската стая» от пакистански тип.
— Както и преди отказвате, така ли? — попита ме Норман Плат.
— Както и преди, отказвам — студено отговорих и с крайчето на очите си погледнах Юрий, който седеше до мен. Лицето му беше безизразно.
Непрекъснато блясваха светкавиците на фотоапаратите, а Корольов седеше, без да мигне, като безжизнен паметник.
Двата «гардероба», които седяха от двете ми страни в мерцедеса, и още един малък и черничък подвижен човечец многократно ни снимаха и с фотоапарати, и с видеокамера.
Безсмислено беше да прикривам лицето си с ръце. Щом са ме снимали заедно с Норман Плот и Юрий Корольов, искам или, не, вече съм захапал въдицата. Не ми се щеше да си помисля дори какво би станало, ако тези снимки попаднат в нашия Генерален щаб или военното разузнаване… Мъчех се да мисля за всичко друго, само не за това. А лицето на Корольов, както и в началото, приличаше на студена невъзмутима маска.
— Много добре, Владимир Фьодорович. Никой няма намерение да ви принуждава — изведнъж се заусмихва Норман. — Ние получихме необходимата ни информация от вас.
— Каква информация? — стараех се да бъда невъзмутим като Юрий. Но дали успявах?
— Питате ни каква? Ще ви кажем по-нататък какви сведения ще ни помогнете да получим. Говоря ви за бъдеще време като за сегашно, разбирате ли, скъпи господин полковник? Нали няма да ни откажете по-нататък някоя малка услуга? Няма да ни откажете поне заради това, че тук, в Исламабад, ви оказахме гостоприемство, достойно за ранга ви. Вярвам, че сте доволен от почивката си при нас? Ах, да… спомням си, вие сам казахте, че ви хранят и се отнасят с вас отлично — усмихна се Норман.
Мълчах и стисках зъби, та чак скулите ми потрепваха.
Норман ми предложи да се подпиша под стенографския протокол от моя разпит на английски език и аз, естествено, отказах. Той не настоя. Днес се отнасяше някак много подозрително любезно с мен. Чувствах, че няма да мога да избягна някоя клопка.
— Край. Това е всичко!… Нашите скъпи гости са свободни. Можете да отидете където поискате. Ние, американците, искрено приветстваме и поддържаме перестройката! Сега руснаците са наши приятели — сладникаво се заусмихва Норман Плат, наслаждавайки се на собствената си ирония.