Надигнах се от стола и вече бях тръгнал да излизам от стаята, когато Норман ме спря:
— Къде отивате? Няма ли да поканите и вашия приятел, при когото пристигнахте толкова трудно? Били ли сте някога в Исламабад? Вечерно време, когато е прохладно, градчето става наистина възхитително. Препоръчвам ви да се поразходите.
— Къде е Ал Руниш? — изведнъж рязко попита Корольов.
За всеки случай още веднъж го снимаха с мен.
— Господин Селим не ни интересува. Не е наша работа да го търсим, това си е вашият план, както и преди, нали? — отново безкрайно подло се заусмихва белозъбият американец.
Корольов изсумтя от досада и също рязко стана от стола. Вече излизахме от следствената «ленинска стая», съпроводени от недоверчивите погледи на застиналите покрай стените фотографи — «гардероби» и господина с видеокамерата, когато Норман пак ни спря:
— Приятен път, граждани на света. Само че внимавайте да не се забъркате в някоя каша ши да ви задържат на границата, няма да ви спасявам…
Не го дочаках да се изкаже и излязох. Корольов ме последва, без да се сбогува.
Намирахме се във втория вътрешен двор на къщата, в която ме държаха. В средата розово алабастрово фонтанче пръскаше с малки капчици окосената трева. Недалеч от фонтана висеше малка детска люлка. Сърцето ми се сви, когато я видях. Спомних си за жена ми и за нея, за Т… Дворчето приличаше на райско кътче. Погледнах Юрий, беше мрачен.
— Какво ще кажеш за предложението на Норман? — попита той. — Исламабад вечерно време наистина никак не е лош.
Привечер, когато над града се спусна прохладата и мюезините привършиха службата си, ние отидохме в най-близкото кафене. Там седяха и отпиваха кафе само закръглени пакистанци и индуси. Не се задържахме дълго, тъй като нямаше нито една жена. Нямаше и по улиците. Освен това в кафенето нямаше капка алкохол, а Юрка търсеше водка, дори и не руска — каквато и да е. Тръгнахме към центъра и се озовахме около скъпо нощно заведение, пред което се тълпяха мъже. Общо взето, по време на разходката ни видях само една жена с фередже, която плашливо подтичваше, отскачайки от минаващите покрай нея мъже.
Казах на Юрий, че не искам пак да пия за срещата ни, и влязохме в онова заведение с арабско име, където «представяха» кючек. Подобни танци бях виждал и в Европа, но тук, сред целия заобикалящ ни източен колорит, беше впечатляваща гледка… Не дочакахме края на представлението и излязохме от кабарето. Огледах се. Юрий също от време на време се оглеждаше, но никой не вървеше подир нас. Колкото и да е странно, но не ни следяха, пък аз си мислех…
Трябваше да дочакаме нощта, защото, както каза Корольов, ни предстоеше да заминем в голям фургон за Афганистан. Той бил натоварен с пакети с пропагандни позиви на няколко езика, кашони с медицински препарати и апаратура. След полунощ и ние се качихме в него. Седяхме до самата кабина, барикадирани с многобройни сандъци и бали с бинтове.
През по-голямата част от пътя аз спах, докато се клатушкахме в каросерията. Както и преди, бях мрачен като градоносен облак. Опитвах се да спя, за да не мисля за нищо. За щастие успях, макар че Корольов все се стараеше внимателно да ме събуди и се опитваше да започне разговор за Москва, за политическата обстановка в страната, за това колко получава един офицер сега. И дали има «чекистки» в Германия. В Афганистан наричаха «чекистки» жените, които пристигаха от Съюза, за да работят срещу чекове. По време на войната по-голяма част от заплатата си офицерите получаваха в чекове, които в родината можеха да се обменят изгодно около магазините с вносни стоки «Берьозка» или пък да се купи от същите магазини баснословно евтина японска апаратура и после да се препродаде. Колко отдавна беше това, сякаш в друга епоха. А бяха минали само няколко години…
Бяхме пропътували петнайсетина часа практически без спиране. Само на границата се задържахме за около пет минути.
Привечер колата спря в малка клисура. Двамата шофьори афганистанци ни помогнаха да се измъкнем иззад барикадата от кашони. С удоволствие се разтъпках, джапайки бос в плиткото мътно ручейче. На брега му горяха огньове, около които седяха въоръжени «духове». Неколцина от тях се приближиха до нас и учудено и недоброжелателно заоглеждаха двамата «бледолики». Бяха хора от групировката на Туран Исмаил.
Предложиха ни да хапнем консервирано американско задушено направо с ножовете от консервните кутии. Изглежда, бяха казали на муджахидините, че сме от хората на Ал Руниш, защото няколко пъти чух нашите шофьори да повтарят името му.