Някъде отстрани откъм гъстата стена на гората се дочу дрънкане на оръжие и стъпки. Започнаха да изпразват камиона ни, прехвърляйки кашоните и пакетите върху гърбовете на коне и мулета.
Отново тръгнахме на път, обгърнати в пълен мрак, като следвахме конете. Ту се изкачвахме, ту ми се струваше, че ще се търколим в бездънната черна пропаст, криволичейки по едва забележимите каменисти пътечки.
Преди разсъмване влязохме в гората и аз облекчено въздъхнах, защото муджахидините запалиха фенерчетата си и някой дори запуши. Бяхме в безопасност и слава на моя ангел пазител, че не се натъкнахме през нощта на засадата на някоя от противниковите групировки.
Бяхме много близко до болницата на «Червения кръст», а керванът ни отиваше точно там. Там трябваше да бъде и Селим ал Руниш — медикаментите и позивите бяха негови.
— Легално ли съществува тази болница? — попитах Корольов.
— Почти легално. Тя е на територията, която се контролира от племето белуджи.
Юрий ми обясни, че вече няма причина да се страхуваме. Където са белуджите, там има ред. Те са някакви афганистански либерали, които не искат да воюват за никого, пък и сами не се завират в чужди територии.
Скоро се озовахме на брега на мътна жълтеникава рекичка, широка около пет метра. Всички правоверни наклякаха да извършат намаз. Потните ни вратове и лица бяха отдавна покрити с дебел слой прах и аз не се сдържах и заедно с Юрка се изкъпахме в реката.
Пак тръгнахме на път покрай гората. В далечината зад дърветата виждах пътя, край който имаше наблюдателни пунктове — малки бараки от сандъци и ламаринени листове…
Вечерта керванът излезе на открито. Озовахме де край малък оазис от дървета с нарове и праскови. Беше малко селце — кишлак, с килнати на една страна къщи, измазани с червена глина, до които бяха разпънати палатки с нашити върху тях червени кръстове. Върху покривите на палатките бяха струпани снопове слама и саксаул.
— Е, май че пристигнахме — каза Юрка, размазвайки по лицето си гъстите слоеве жълт прах, с който се бяхме покрили отново.
Нас никой не ни посрещна, докато муджахидините бяха обградени от шумните си събратя.
Изведнъж чух — дали пък не халюцинирах от горещината и задуха — чух руска реч или почти руска! Но викаха другиго:
— Юрля! Юрля! Колко хупаво, ние радвам се да видя тебе! — завика изскочилият от палатката малък китаец с дръпнати очи.
— Здравей, Лен Нин! — изведнъж завика и Юрка, хвърляйки се към китаеца, който беше толкова нисък, че едва достигаше до рамото му. Неговото кръгло като питка личице, с малки черни цепки на очите, светеше от радост и учудване.
Корольов се запрегръща по братски с китаеца, потупвайки го по гърба. После си спомни за мен и закрещя като че ли го колят:
— Володя, това е Лен Нин, най-добрият ми приятел от пленничеството.
Лен Нин, кимайки в съгласие глава, дотича при мен и ми протегна двете си длани, съединени като лодчица. Аз стиснах и двете му ръце.
— Мнохо хупаво, Лен — представи се той, като хвана двете ми ръце и ги задруса трескаво.
— Изглежда, че сте лекар, другарю Лен Нин? — попитах аз.
— Да, учиш се в Съветский съюз — усмихваше се той, кимайки глава като онези малки декоративни китайски куклички.
Юрка започна бързо да ми обяснява, че се намираме във френска болница на територията на белуджите, която се финансира от Ал Руниш.
Керванът от няколко коня и мулета вече беше почти разтоварен, но Ал Руниш все още не се появяваше.
Реших да не преча на разговора между Юрка и неговия бивш приятел от пленничеството. Той обаче пак доведе при мен Лен Нин, вече бях разбрал, че името му означаваше Ленин, отново започна да ми го представя, учуден, че Лен и сега бил снайперист. Само че този Ленин воювал вече не срещу руските интервенти, а срещу «духовете» — онези, които не са белуджи.
Попитах Лен Нин къде е учил в Съюза и той ми отговори:
— Академия Фрунзе.
Свих устни скептично.
— Веднага се вижда, че е френска болница — казах язвително на Корольов.
Едва успях да го кажа и от същата палатка, от която беше изтичал Лен Нин, се появиха две русокоси фурии — две момичета. Едва не паднах от учудване, но се овладях. И все пак зяпнах.
Към нас се приближиха две високи мадами с найлонови корсажи на цветя. И двете бяха светлокоси — едната с дълги до раменете разкошни къдри, а другата — подстригана прекалено късо, почти нула номер.