— Слушай, Юрка. Все пак заедно сме учили. Не искам да забравям това. Ако ти не вярваш много на Вагин, аз ще се опитам някак си да ти помогна да се добереш до Русия. Но моят съвет е, не се забърквай там, изчезни си в твоя Ню Йорк завинаги, народете си с някоя американка деца, вземете си къща на кредит…
— Не, в Ню Йорк ще се самоубия. Това е ясно като бял ден — съвсем сериозно ми отговори и тръгна към храсталака.
Изкъпахме сее жълтата речна каша. Мери и Барбара, съвсем голи, се плискаха наблизо, без да се стесняват от нас. После излязоха на брега и се завиха в пухкавите си хавлии. Мери извади от джоба си черни слънчеви очила, надяна ги на носа си и с бавна, танцуваща походка се приближи до мен. Измъкна от джоба си същата цигара, като на Барбара, и ми я подаде. Аз отказах. Тогава, без да каже думичка, ме повика с ръка и тръгна към лешниковите храсти.
«Я виж ти — помислих си аз, — вече става интересно. Като че ли съм на почивка в Маями: и момичета, и топла като сварено мляко мътна река, и други удоволствия, като стрелба по живи мишени, разбира се, по желание…»
Барбара се приближи до Юрка, тръсна глава, разхвърли мокрите си къдри по раменете. Докато се обърна, Юрий Корольов, хванал ръката на Барбара, вече вървеше подир Мери.
Не ми оставаше нищо друго, освен да ги последвам. Настигнах Мери — навлязла все по-навътре в храсталаците, успоредно на реката.
Тя вървеше бързо, разгръщаше с ръце клоните, които болезнено ме пляскаха през лицето. Протегнах ръка и я хванах през талията. Тя се спря, обърна се, погледна ме, като повдигна очилата си, шляпна ме през ръката и отново започна да си пробива път напред.
Скоро излязохме от лещака. Пред нас се простираше зелено море от висока колкото човешки ръст трева. Беше огромно поле с индийски коноп.
— Мери, защо ме доведе тук? — попитах аз.
Тя ме погледна с безкрайно недоумение и бавно започна да съблича хавлията. Останала гола, като русоляв войник новобранец, ми козирува с два пръста и леко придържайки с ръце гърдите си, навлезе в конопените храсталаци. Поспря, обърна се и лукаво ме повика с ръка, давайки ми да разбера, че трябва да постъпя като нея… Аз, полковникът от Съветската армия, вече посребрен от годините, трябваше като наркоман тийнейджър да пълзя по този коноп и да събирам прашинките му… И заедно с кого? С наемна снайперистка?!
Не, това приключение ми се струваше страшно унизително.
Юрий по плувки, заедно с Барбара, която също се беше съблякла, започнаха да си пробиват път в конопа. Изглежда и двамата бяха доволни от задуха в храсталака. Видях как по влажните им тела бързо полепваха прашинки… Отново ми се доповръща.
Дявол да го вземе! Трябваше в Германия да извадя пистолета си и като избера удобно място и момент, да пратя един куршум в слепоочието на Вагин!
В този момент чух нечии неясни викове. През храсталака към конопеното поле се промъкваше някой. Изчаках, докато се появи. От храстите излезе китаецът Лен Нин:
— Пристигнала!… Пристигнала!… Господин Селима тука, вас сега иска!
Аз с удоволствие се изплюх на зелените конопени листа. Той ни иска, пък и бързо! Да не съм някакво момченце, че да тичкам на пръсти пред разни араби. Аз съм съветски офицер! Макар и потънал в лайна…
— Юрка, твойта мамка! — закрещях аз. — Добре търчиш подир юницата си! А Селим е вече тук!
Корольов, целият в жълтокафеникав прашец, задъхано дотича обратно. Грабна един от халатите и бързо започна да бърше лепкавото си тяло. След това се топна в реката и заедно с Лен Нин тръгнахме обратно.
Още отдалече видяхме, че китайците са се стълпили около черен джип, покрит с дебел пласт прах. До колата стоеше дребен, слаб, плешив арабин с големи тъмни очила и нещо говореше.
Когато приближихме, видях, че на врата му, под яката на зелената маскировъчна риза с къси ръкави, проблясваше масивна златна верижка, осеяна с нещо светещо на слънцето. Вероятно бяха брилянти.
Китайците взеха да ни подвикват да вървим по-бързо, но аз задържах Корольов, за да запазим поне на пръв поглед достойнство. Оставаше и да тичаме към тоя Руниш. А онзи приветливо ни махна с ръка, но не направи и крачка към нас. Само китайците ни направиха път да стигнем до този военен търговец, който ни чакаше до колата си. Забелязах на ръката му тънка гривна от бял метал с червени камъни. Те проблеснаха на слънцето, когато той посегна да свали тъмните си очила. Зад очилата се криеха тесни, черни, пронизващи очички, които той насочи към мен, като че ли питаше, ко…“