— Интересно, коя практика приемате за непорочна? — се усмихнах леко и аз.
— На мен и на моите колеги ни се налага по неволя да бъдем онези класически буржоа, които не искат да изпуснат печалбата и издават Маркс и Ленин, ако ги търсят. Това е. Много е просто.
— Разбирам. Кажете ми, моля, с какво се занимават при вас кагебистите?
— Виждам, че не ги обичате.
— Признавам си. Не ги обичам.
Шароев се усмихна. Или ми се стори?
— Служителите от КГБ се занимават при нас главно с анализи. Изучават ситуацията в страната и по региони. Разбирате, че трябва да имаме точна информация. У нас не може да се вярва на официалната статистика…
— А те имат добре уредени връзки, точни сведения, получавани от първа ръка, а не от сводките на Централното статистическо управление?
— Точно така. Но подобни аналитици работят не само при нас, а във всички сериозни фирми. И вярвайте ми, повечето от тях са служители, по-точно бивши служители от Комитета.
Шароев си взе ментов бонбон от метална кутийка и го лапна.
— Искате ли?
Отказах, колкото се може по-любезно. Той продължи:
— Не разбирам защо толкова много ви интересуват нашите кадри? Да не би да подозирате някой от нашите в убийството на Гусев?
— Като какъв работеше при вас Александър Александрович Самохин?
По лицето на Шароев премина лека сянка.
— Самохин? Не си спомням. Струва ми се, че такъв човек при нас никога не е работил. Да, сигурен съм. За първи път чувам тази фамилия.
— Благодаря ви, Алексей Сергеевич. Много ми помогнахте.
Трябваше дълго да мия ръцете си в тоалетната след сбогуването с Шароев. Не, все пак има нещо вярно в онова, което говорят за влажните ръце. По-голямата част от хората с потни длани, които познавах, се оказваха изключително несимпатични. Поне на мен.
Тоалетната светеше с огледалата си, с розовия фаянс и хромираните заврънкулки, чието предназначение не може веднага да се отгатне. Трябваше дълго да се побъхтя с нещо такова, което заместваше чешмата.
Господин Шароев ми се стори голям негодник. Имах странното предчувствие, че този човек неслучайно е приемник на Гусев. Никак не ми се вярваше двамата да са били свързани с приятелски чувства. „Кажи ми кой ти е приятел, за да ти кажа какъв си.“
Що за човек е бил Гусев, щом е могъл да бъде приятел на толкова различни хора като Татяна Холод и Шароев? Но пък Шароев излъга, че за първи път чува името Самохин. Дори Самохин да не е работил в „Славянска банка“, но сянката… Сянката, която пробяга по лицето на Шароев, не ми се изплъзна…
Константин Меркулов седеше зад бюрото на Татяна Холод в апартамента й и преглеждаше документите от всички чекмеджета, секцията и кутиите, намерени по шкафовете.
С кутийките се занимаваше Олег Левин.
Повечето бяха изрезки от стари вестници и снимки — общо взето, боклук, който рано или късно се натрупва в дома на всеки, който се е занимавал с журналистика.
Левин прелистваше безбройните бележки и когато попадаше на нещо що-годе заслужаващо внимание, то отиваше на бюрото пред Меркулов.
Зад прозореца отдавна цареше мрак.
— Какво търсим, Константин Дмитриевич? Само стари вестници и нищо друго. — Левин седна на пода до една от картонените кутии и високо кихна. — Вече получих алергия от книжния прах.
Меркулов се усмихна и взе от купчината пред себе си следващата бележка.
— Нищо, Олег, нищо. „Търпение, Щюбинг, и цялата ви четина ще се превърне на злато“, както казваше незабравимият герой от филма „Подвигът на разузнавача“.
Меркулов свали очилата, които в последно време слагаше все по-често, и започна да чисти стъклата им с голяма карирана кърпа.
— Холод беше опитна журналистка… — учудено въздъхна Левин, изваждайки нова камара хартия. — Как е могла…
— И журналистите са хора — отговори Меркулов.
— Константин Дмитриевич — изведнъж извика Левин. — Тука има някакво шифровано писмо.
— Е, чак пък шифровано… — недоверчиво промърмори Меркулов, взимайки парченцето хартия.
То се оказа късче от бележка, в която имаше само няколко думи: … Той ще каже по телефона: „Дрезден + гарата + № + код Х911“.