Олга Захаровна не си зададе въпроса какво означава това. Изпсува яростно, изтича при него, сграбчи го за рамото и го повлече от ъгъла към дневната светлина, стараейки се да го дърпа така, че да изтрие въпросителния знак.
Професорът мучеше и размахваше вестника.
— Ах ти, боклук! — развика се Захаровна, опитвайки се да удари скитника така, че да не се изцапа. — Всичко си ми осрал тука?
Тя измъкна вестника от ръката на Професора и го цапардоса няколко пъти по несимпатичното лице. След това изтича да търси милиционер.
На изхода от гардероба забеляза дежурния.
— Серьожа!
Милиционерът — слабоват дългуч, лейтенант — се обърна. Имаше младежко лице и редки мустачки с цвят на пшеница.
— На какво прилича това! Този Професор пак се търкаля осран около мене! Приберете го някъде! Стига вече! — започна да реди с трагична нотка в гласа Захаровна.
— Къде? — попита лейтенантът.
— Там, долу — махна с досада Захаровна. — Нито да обядва човек, нито…
Дежурният вече викаше някого по радиостанцията. Захаровна тръгна към кошчето за смет, за да хвърли вестника, когато погледът й спря на първата страница, от която се усмихваше красива жена, обградена с траурна рамка. Веднага я позна.
— Божичко! Ама това е тя! — ахна Захаровна.
Прочете бързешком: „Татяна Холод, главният редактор на вестник «Нова Русия», загина трагично…“
— Леле-леле! — занарежда Захаровна и се хвърли към милиционера: — Серьоженка! Кажи ми как да позвъня на тия?…
— Какво се е случило? — попита лейтенантът.
— Ами виж. — Захаровна му посочи снимката на Татяна в траурна рамка. — Тя го взе! Отначало дойде някакво офицерче с куфара, а после тя го взе.
Лейтенантът погледна недоверчиво Олга Захаровна.
— Истина ти казвам! — каза тя. — Имам око рентген — ако видя човек един път, и цял живот го помня.
— Чакай, сега първо твоя Професор…
— Кой ще открадне Професора! — махна с ръка Захаровна. — Давай да вървим!
И тя заситни към стаята на милицията.
Следобед в редакцията на „Нова Русия“ се появи дяволски ядосаният Миша Липкин.
— Здравей, Липкин. Мога ли да те поздравя като главен редактор? — с насмешка го повиках аз.
— Пепел ти на езика, следователю — излая той, приближи се и нервно зашепна, въпреки че бяхме сами в коридора и това беше излишно. — Хайде с мен… Обеща ми, че ще си поговорим…
— Обещах ти да си поговорим сериозно утре — недоволно казах аз.
— Ама ти не разбираш ли, че искам да помогна на следствието! — изсъска Липкин.
— Така да беше казал! Наистина ли знаеш нещо?
Кимна.
Излязохме от редакцията. В колата Миша предложи да прескочим до барчето, което беше близко до кино „Мир“. Но не стигнахме дотам, а спряхме пред кафенето на Рождественския булевард.
Мълчахме през целия път. Мълчахме и когато излизахме от ладата. Но бъдещият главен редактор отказа да влезем и в това кафене. Предложи ми да говорим направо на улицата и избра за това може би най-мръсната пейка. Покатери се и седна на облегалката, с жест ме подкани да направя същото.
Неохотно се тръшнах до него, чувствайки се като птица, кацнала на клонче.
— Е, разказвай — казах нетърпеливо.
Липкин измъкна стара сребърна табакера, сигурно останала от дядо му или от баща му, запуши и се премести по-близо до мене.
— Слушай сега. Аз ти разказвам, но ти сам си търсиш доказателствата. Няма да ме забъркваш в тази работа. Разбрахме ли се?
— Добре — съгласих се аз, — но защо е тази тайнственост?
— Защото всичките ми документи за заминаване са готови. Защото след убийството на Татяна не оставам в тази курвенска страна. — Погледна ме и наведе глава. — Извинявай! Все пак ти е родина.
— Не е ли и твоя?
Той се усмихна и в очите му имаше нескрита тъга.
— Саша — каза Липкин и вдигна показалеца си, — тя би могла да бъде и моя, но!… Тази родина никога не ме е обичала. И никога няма да ме обича.
— Защо? — попитах, въпреки че предварително знаех отговора.
— Ами ти ми кажи защо се получава така: наскоро Марк Дейч пусна книгата „Памет — такава, каквато е“. Книгата се търси, но разпространителите се страхуват да я продават, защото ония от „Памет“ заплашват със саморазправа.