— Радвай се, че не си го купил — весело му отговори Слава. — Иначе сега щях да ти задавам най-различни и неприятни въпроси и щеше да нощуваш в едно държавно заведение…
— Опазил ме Бог! — изплаши се купувачът и като че ли се изпари в същата минута.
Бандовкин измъкна от скривалището в пода на колата още няколко подобни торбички, а Грязнов започна да съставя протокол за намирането на златните монети от царско и съветско време.
След като се разделихме с Липкин, бродих още около час, размисляйки върху онова, което ми беше казал. Журналистическата работа винаги е свързана със скандали. Но скандал от такъв мащаб е нещо изключително! Липкин иска да емигрира, но това е само от страх. Той е прав — трябват доказателства, а доказателства няма. У нас, във все още Съветска Русия, да бъде построен едва ли не цял град за подготовка на терористични актове?… Не, това мирише на сензация, на булевардна клюка… но пък Липкин се позоваваше на видеокасети и документи, които му били откраднали. Ех, ако можех да ги намеря, ако, разбира се, съществуват и ако на тях са показани онези обекти край Смоленск, а не някакви си къщурки в полето…
Но да не бързаме с изводите.
Приседнах на края на покритата със сняг пейка в градината и извадих цигара. Но запалката ми не работеше, нямаше газ. Хвърлих я в снега и се огледах за някой, от когото можех да запаля, но наоколо нямаше никой. В далечината се мяркаше залитаща фигура — изглежда, някакъв пиян. С неуверена крачка идваше към мен. В ъгълчето на устните му димеше цигара.
Надигнах се и тръгнах насреща му. Но колкото повече се приближавах, толкова по-неуверено се държеше онзи тип. Вървеше и ме гледаше, без да мигне, като че ли се страхуваше, че мога да го пратя в изтрезвителя. Беше набит дебелан в омаслена ватенка, скъсана на няколко места. Приличаше на героя на Леонов от „Джентълмени на късмета“, изглеждаше изплашен, но добродушен. Единственото, което предизвикваше погнуса, бяха слюнките, стичащи се по брадата му.
— Имаш ли кибрит? Дай да запаля — приближих се аз.
Пияният поклати глава, дръпна от цигарата и като че искаше да свърне назад.
— Ей, не се страхувай, дай да запаля!
— Сега, сега — отговори мъжът.
Но вместо да ми протегне фаса си, бръкна в пазвата си. Бързо измъкна нещо полукръгло и огромно, с което замахна към мен. Запазих самообладание, протегнах ръка напред, след това сграбчих ръкава му и го тръшнах с хвърляне през бедро. И двамата полетяхме в пряспата.
Снегът, който ми влезе във врата, приятно охлади гърба ми. Онзи се опитваше да ме души и лицето му беше зачервено от напрежение. По брадичката му, както и преди, течаха слюнки. Мучеше, но не се сещаше да изплюе цигарата, залепнала за устната му. Зървайки за секунда очите му, разбрах, че не беше на себе си.
Извих ръката му зад гърба и със замах го вдигнах на крака. На снега остана да се търкаля полукръглият предмет, с който беше замахнал към мен. Беше ръждив сърп, от онези, с които някога са жънели жито. „Дали пък няма в пазвата си и чук?“ — помислих си, докато го обискирах. В него нямаше нищо друго освен кутия кибрит.
— Какво искаш от мене, човече? Да не си луд? Да не си психясал?
— Не съм психясал! Трябва да те убия! — едва не се разплака човекът с пяна на уста.
— Със сърпа ли? — учудих се аз.
— Не. Изгубих пистолета… Дадоха ми пистолет — пак захленчи човекът, но вече заради това, че извих още по-силно ръката му.
— Кой ти даде пистолета?
— Няма да ти кажааа!
— А можеш ли да ми кажеш името си?
— Марио! — извика странният тип. — Аз съм италианец. Аз съм музикант! Нямате право… ще се оплача в посолството! Пусни ме — жално захленчи той, — иначе ще стане лошо…
— Лошо ще стане, така ли? — подсмихнах се, още по-болезнено извивайки ръката му. — Откъде знаеш руски, щом си италианец?
— Отдавна живея в Русия.
— Къде живееш?
— В зоната… Не мога да говоря! Не трябва! — закрещя мъжът, пръскайки пяната, която се появи на устните му. — Пусни ме… лошо ще стане! — отново замрънка „италианецът“.
— За кого ще стане лошо? — усмихнах се аз.
— За мене! За мене ще стане лошо! — крещеше той.
Поотслабих хватката, разбрал, че атентаторът ми явно не е на себе си.
— Добре, да вървим — казах аз, вдигайки сърпа.