— Къде? — изведнъж се заопъва той.
— На топло. Там с тебе ще си поговорят добри хора.
Мъжът изведнъж се наведе и с мъртва хватка на булдог впи зъби в китката ми. Изкрещях от болка. Стори ми се, че беше прегризал ръката ми до костта. Усетих, че онзи издърпва от ръцете ми сърпа. Отскочих, измъквайки служебното си оръжие, но той, вместо отново да ме нападне, със сила рязко си тегли сърпа по гърлото. Кръвта като ручей с бълбукане рукна по ватенката му. Той изхриптя и падна.
Спуснах се към него, опитвайки се с края на ватенката да затисна прерязаната артерия, от която като фонтан бликаше кръв, но само се изпоцапах. „Италианецът“ Марио пулеше изпъкналите си очи.
— Кой те прати? Казвай! Иначе ще умреш! — закрещях аз, разбирайки, че не му остава да живее много, не можех да спра кръвта.
— Вва-ва-в-в… Ва-ги-г-г… — с последни сили промълви мъжът, сви крака и се опита да се извърне от мене, от което кръвта рукна още по-силно. След няколко секунди очите му се подбелиха. Стисках с две ръце гърлото по-долу от огромната рана, но беше безполезно. Едва ли имаше начин да бъде спряна кръвта.
Мъжът вече не дишаше. Изправих се, изведнъж обърнах внимание на дланта на този „музикант“. Беше неестествено червена, особено пръстите. Вглеждайки се, разбрах, че краищата на пръстите на „италианеца“ са нашарени с пресни червени белези от скорошно изгаряне — най-вероятно с киселина. Като че ли някой не искаше да се запазят папилярните линии на пръстите на атентатора ми. С течение на времето те неминуемо щяха да се възстановят, но сега, когато раните току-що са заздравели, личността на този Марио не можеше да се установи по нашите картотеки.
Но нали той ми каза, че живее в зоната! Какво става, по дяволите?
Озърнах се. Както и преди, в градинката нямаше никой. Реших да не влача покойника до колата си, извиках линейка и позвъних на Меркулов. Не беше в кабинета си — извикал го главният, както ми каза секретарката му. Помолих да му предаде, че утре непременно трябва да се събере цялата група — Меркулов, Слава Грязнов, Левин и аз. А аз, като ръководител на групата, викам всички, въпреки съвещанието при главния, въпреки заетостта на Левин с разпитите на живеещите в блока на покойния Селдин, въпреки увлечението на Грязнов по фирмата „ГОТТ“ и употребяваните мерцедеси.
Успях да намеря само Медников, когото помолих веднага да дойде при мен, за да състави протокол и за всеки случай позвъних и на „02“ за освидетелстване на местопроизшествието от хора на районната прокуратура.
Върнах се при окървавения труп, който за щастие, докато звънях по телефоните, никой от минувачите не беше открил, и взех да размишлявам за странностите на новия живот, както биха се изразили едно време.
„Нападателят със сърпа никак не мяза на онзи, който беше нацапал колата ми с кръв и когото беше описал портиерът. И съвсем не е онзи с усмирителната риза, който вчера псуваше и по мен своите пожелания. Изглежда, че всичко е свързано в обща верига или по-точно — само парче от веригата. Но каква е връзката помежду им? Кой иска да ме очисти, и то по такъв дивашки начин, със сърп? Този «италианец», изглежда, не се преструваше и действително не беше на себе си. Може би са го наблъскали с наркотици? Но кой? На кого преча? На ония, които са заповядали да очистят Гусев и Татяна Холод? Някой се страхува, че ще стигна до него? Ето тази версия най ми харесва… Няма да е лошо да се спра на нея“…
Дълго не можах да заспя в тази нощ. Пред очите ми изникваха ту лицето на Татяна, ту оживяваха картини от афганистанските приключения на полковник Васин, ту изведнъж, когато вече заспивах, в ушите ми зазвучаваше зловещо ясният глас на Миша Липкин и боязливите му въздишки… Всичко това беше от нерви. Изглежда, че преумората си казваше думата.
Ставах на два пъти, отивах до кухнята да пия студена вода и пак лягах, след като поглеждах към паркираната долу кола. Засега ладата беше в ред. Но сънят не идваше. Какво беше това — днешното нападение на откачения със сърпа, който си бил загубил пистолета, плод на дивата перестройка ли беше? И престъпниците ли станаха някак ненормални, както всичко в нашата страна? Явно, че Марио не беше професионалист, но това съвсем не значи, че онзи, който го е изпратил, е вчерашен. Може би искат да си поиграят с мене като с гражданина Корейко, но защо?…
Не, трябва да заспя… Утре… не, вече днес, ще се състои гражданската панихида на Татяна Холод, след което ще се събере цялата следствена група. Да, унизително е все пак да се занимаваш с такъв смахнат престъпник. Медников ме погледна с такава ирония, докато съставяше протокола си и слушаше показанията ми, а аз като сополанко трябваше да се оправдавам пред него и пред следователя, пристигнал от районната прокуратура, да обяснявам, че съм извил ръката на онзи идиот, за да се отбранявам, и че той сам си е прерязал гърлото… Разбира се, че за всеки ще звучи странно, ако човекът, който е посегнал на теб, е бил италианецът Марио.