Край. Стига. Трябва да заспя! Трябва… На Селдин също бяха прерязали гърлото, обаче почеркът беше друг. Дребният „италианец“ едва ли би могъл да се справи с едрия генерал, пък и разрезът на генералското гърло беше друг, не като от сърп…
4.
Прощаване
Гражданската панихида на Татяна Холод беше в Централния дом на журналиста. Там беше положен ковчегът с тялото й. Тихо звучеше траурна музика от Бетховен, полилеите бяха покрити с черен креп. Много цветя обграждаха ковчега. Портретът на усмихнатата Таня беше в траурна черна рамка.
Ковчегът беше отворен и купчина бели рози покриваха тялото и обезобразената от взрива половина на лицето, така че се виждаше само другата му половина.
Имаше много хора, чуваше се приглушено покашляне, някой се секнеше в кърпата си. Около роднините и близките се суетяха сътрудници от „Нова Русия“, подрънквайки с чаши за вода и шишенца с валериан.
Дълго стоях и гледах. Главата ми беше празна. Беше останало чувството за болка и мъка. Отдавна усещах, че зад мен стои някой, който не се решаваше да ме безпокои, но аз не се обръщах. Накрая този някой ме докосна по лакътя. Обърнах се. Беше Саша Гряжски, бившият мъж на Татяна Холод.
Някога той беше добър спортен журналист, но през последните четири години се преквалифицира в политически наблюдател. Всъщност в желанието си да подражава на жена си, напусна спортната журналистика, в която се чувстваше като риба във вода и избра политическия репортаж, в който, меко казано, не беше силен.
Само да се беше върнал към спорта и всичко щеше да си дойде на място, но той се заинати и това стана по-късно основна причина за развода му с Татяна. Случват се и такива работи, макар че аз не вярвам в подобни идейни разногласия.
Гряжски избърса влажните си очи, шумно се изсекна в голяма карирана кърпа, въздъхна дълбоко и каза:
— Какво нещастие, а?
Кимнах съчувствено.
— Да.
— Слушай, Боря — той знаеше истинското ми име, но се обръщаше към мен с псевдонима ми, — имаш ли нещо за пушене?
Извадих пакет „Ява“ и го протегнах.
— Хайде да отидем някъде настрана да попушим… — Той отново избърса зачервения си нос. — Ние с Таня, макар и разведени, но все пак… Седем години живяхме заедно.
Излязохме на стълбищната площадка, където имаше няколко непознати мъже. Един от тях разказваше нещо, а другите тихичко се смееха.
Гряжски недоволно и някак осъдително погледна към тях.
— Ето на кого не му пука. Такива и на гроба на майка си ще затанцуват… — каза той, обръщайки се към мен, но нарочно на висок глас, за да го чуят.
Онези нищо не казаха, но бързо изгасиха фасовете и си отидоха.
— „Ява“, добри са — прехвърли темата на разговора ни Гряжски. — Сега заради имиджа ми се налага да пуша вносни — горят като слама, чак не успяваш да си купиш нови. Вярваш ли, един пакет за ден не стига? — огледа се. — Отидоха си…
Слушах мълчаливо излиянията на Саша и чаках. Чувствах, че като бивш мъж на Татяна има какво да ми каже и точно затова ме извика да пушим, а не защото няма цигари. Външният джоб на сакото му е издут…
— Боря, искам да ти кажа… — замълча дали защото търсеше необходимите му думи, или само от желание да придаде тежест на онова, което ще ми каже сега. — Аз определено знам, че са убили именно Татяна. Имам железни доказателства за това! — Потупа вътрешния джоб на сакото си.
Какво пък, с „железните“ доказателства на Гряжски бях запознат още от неговите знаменити съдебни очерци и статиите му от рубриката „Из залите на съда“. Те приличаха повече на фантазии, повлияни от четенето на политически криминалета, отколкото на нещо, основано на реални факти. Но въпреки това не ми оставаше друго, освен да изслушам „политическия наблюдател Гряжски“, както той сам се наричаше.
— Както се досещаш — започна той, — ние с Таня не се разведохме просто така. Всичко започна още от времето, когато тя замина за Германия, Помниш ли?