Наташа вдигна чашката си.
— Хайде да пийнем за Бог да прости.
Аз мълчаливо вдигнах своята чашка. Без да се чукнем, според обичая, отпихме от тръпчивата течност.
— Искаш да разбереш кой е бил онзи полковник, когото обичаше Таня? — изпревари ме Наташа.
— Да — казах аз, наливайки коняк.
— Тоест тебе, като детектив, те интересува дали не е могъл Таниният любовник да я убие от ревност?
Неочаквано си помислих, че различните хора виждат един и същ факт от различна страна и намират нещо близко до собствената им природа.
— Да — каза Наташа, — той би могъл да убие. Но не Татяна, а някого заради нея. Той е забележителен човек, истински мъж. Красив, умен, благороден. Разбираш ли ме? — Тя мръщеше нослето си, опитвайки се да намира най-точните думи, а аз с интерес разглеждах тази съвсем непозната за мен Наташа. — Ее, как да ти обясня? Нали гледаш на екрана белогвардейските офицери, ще плесне с ръкавици по дланта си, ще погледне сдържано или пък ще целуне ръка на дамата… При актьорите това е фалшиво, а Таниният просто си е роден такъв. Аристократ! — Тя неочаквано ме погледна и се разсмя. — Ох, извинявай. Май че се поувлякох. Ама така си беше, когато беше тук в командировка…
— Казваш „той“, „той“, но кой е той?
В барчето влезе нов посетител. Наташа го съпроводи с поглед и замълча за известно време.
— Фамилното му име е Васин. Най-обикновена руска, неинтересна фамилия. Името му е Владимир Фьодорович. Да не те излъжа, но май че е помощник на командващия на нашите войски в Германия. — Наташа ме погледна лукаво: — Между другото той е женен. Има и дете…
Тя неочаквано въздъхна и се просълзи. Извади от чантичката си кърпичка и като се извини, избърса ъгълчетата на очите и носа си. И вече по-сериозно продължи:
— И все пак това не му попречи да се хвърли презглава в безумната страст и да забрави всичко. — Неволно се намръщих. Усетих, че Наташа е поклонничка на мелодраматизма. Чехов беше писал за такива жени, че се отдават с патос. — Те се видяха и светът престана да съществува за тях. „Любовта изскочи пред тях като убиец с кама…“
— Наташа — прекъснах я аз, — разкажи ми кога и как са се запознали Татяна и Васин.
Тя се замисли.
— Не съм сигурна, но ми се струва, че се е случило, когато Таня беше на тържествата в Берлин. Помниш ли, когато разрушаваха Берлинската стена? Тогава беше в състава на журналистическата делегация… Да, точно така, тогава са се запознали! — Изведнъж Наташа се наведе към мен. Лъхна ме дъх на коняк, женски парфюм и аромат на коси. — Той се е влюбил до уши в Таня. Съвсем сигурно! Смятаха да се оженят през май деветдесет и втора, веднага щом Васин получи развода си. На него му е по-трудно. Има син, когото обича. Така че на него, бедничкият, никак не му е провървяло. — Тя тъжно се усмихна и махна с ръка. — Също както в „Ромео и Жулиета“…
„А, виж, това би било съвсем нежелателно — помислих си аз. — Васин, този загадъчен любовник, сега ми е необходим жив и здрав. Може би той ще може да ми разкаже нещо, с което ще хвърли светлина върху загадъчната Танина смърт.“
Все пак успях да отбележа и тъжната насмешка на Наташа. Стори ми се, че зад отношенията между двете приятелки стои нещо по-голямо.
— А ти също ли си влюбена в него?
— Какво? — Тя ме погледна ужасено, но неочаквано се засмя. — Забелязва ли се?
Изобразих на лицето си нещо, което би могло да означава „Ами дааа!“
— Имам такъв грях, защо да крия — призна с въздишка тя. — Аз също му се обаждах по телефона, но…
— Трябва ми номерът му — казах решително аз.
— Тогава да вървим у нас — каза Наташа и вдигна чашката си.
Досетих се какво й липсва в живота — най-обикновено женско щастие. Опитваше се да го намери чрез различни варианти „Току-виж, че с някого се получи!“ С мен съвсем сигурно нямаше да се получи…
Погледнах часовника си и казах:
— Не, вече съм в цайтнот. По-добре да ти позвъня по-късно…
Тя взе чантичката си и извади от нея бележник, подвързан с кожа. Около минута разлиства страниците му, докато не намери необходимата.
— Хайде, записвай — каза тя.
Аз приготвих писалката си.
Двама мъже с вид на скитници, ако се съди по облеклото им, седяха на двора върху сандъците, които се търкаляха около железните кофи за боклук и тихо се караха.