— Ти пък се по мокрото си падаш — мърмореше единият, жадно смучещ от „Беломорка“. — Що ти трябваше да рисуваш колата с родна кръвчица? Не сме се уговаряли така.
— Това му е първото предупреждение — отговори дългокосият, като пристягаше с ластик светлите си коси на опашка.
— Ама че си глупак, Безпръсти! Глупак си и толкоз!
— Ще ми платиш за „глупака“ — заплаши го Безпръстия, смучейки пресните рани по ръцете си. На едната му ръка липсваха три пръста. — Аз ръководя операцията, а не ти! И не ми нареждай! Ще си отидем у дома и тогава ще ми платиш.
— Ах, че се уплаших, Безпръсти! Какви по-страшни сме ги виждали — изпусна дима от цигарата си мъжът със заешката устна. — И къде ни е къщата? Премръзнах да седя на този вятър.
— Избрах си едно котелно. Работи с въглища. Това ни трябва — отговори Безпръстия. — Там вече всичко е готово. Докато ти, Заек, гълташе сладоледа, аз ликвидирах дежурния огняр. — Той прекара пръст по гърлото си. — Засипах го с кюмюрец, но трябва да го разфасоваме, че да изгори в пещта. Е, кой е глупакът? — самодоволно погледна към Заека.
Заека се намръщи, изплю се през зъби, захвърли цигарата и въздъхна:
— Не ми харесва всичко това. Излишни кървища… И все пак си глупак, психар ненормален.
— И за „психара“ ще ми платиш — без злоба отговори онзи. — Е, да ставаме ли? Аз също взех да мръзна. Нещо с тъмнината взе да става студено. — Безпръстия се надигна от сандъка.
Вентилаторът в котелното не можеше да проветри добре. Той ту се задавяше от въздуха, като перката на улучен самолет, ту отново набираше обороти и в слабо осветеното помещение нахлуваше свеж студен въздух.
Безпръстия и Заека седяха върху проблясващата с червена светлина от огъня камара въглища, покрита с парче брезент.
— Виждаш ли колко е топло тука — каза Заека. — Ще си живеем кефски, докато не изпълним задачата.
Безпръстия размота бинта и отново се зае да облизва раните си.
— Абе въпреки това те мразя! Защо не утрепа онзи, когото трябваше? — Заека започна да разравя въглищата под брезента. Отдолу се показа бледо окървавено лице. Заека погледна личицето на младото момче и въздъхна: — Огнярят не ти е виновен. Защо го направи? Ти си просто ненормален глупак!
— За трети път ме обиждаш! Няма да го преглътна — изръмжа Безпръстия, измъквайки ножа от пазвата си.
— Ей, ей, ама аз се пошегувах! Шегувах се! — изплаши се Заека и бързо отпълзя назад по купчината въглища.
— Шегувал се бил — усмихна се Безпръстия. — И аз засега се шегувам… — Той прибра ножа в пазвата си. — Добре, давай сега да разфасоваме огняря и да го горим, че да няма следи. Ясно? Да не остават никакви следи! Откопай го. Можеш ли поне това да направиш?
— Не искам да гледам как ще го режеш — гнусливо се намръщи Заека, допълзявайки до закопания във въглищата труп.
— Ами не гледай. Сам ще се оправя. Я помагай! — викна Безпръстия, отхвърляйки встрани големите буци, с които беше затрупано тялото на огняря в синя риза на карета.
Заека се зае без желание да му помага, като загребваше с две ръце въглищата.
Тъкмо тогава Безпръстия измъкна бързо от пазвата си камата и с всичка сила я заби едва ли не до самата дръжка в гърба на Заека. Онзи само тихо изохка и се строполи по лице. Другият издърпа ножа и за по-сигурно още веднъж го заби в гърба му. След това, без да бърза, се зае да разчленява двата трупа. Заедно с окървавените въглища хвърляше с лопатка в пещта краката, ръцете, после ребрата и главите… След малко вече нямаше никакви следи.
Колкото и да бързах към „Новокузнецка“, не заварих никого в градската прокуратура. Левин, както преди, беше отишъл по задачи, занимаваше се с делото на Селдин. Грязнов някъде беше изчезнал…
Утре беше погребението и аз трябваше да изпратя Татяна в последния й път.
Вечерта ми се обадиха много хора — Миша Липкин, Дина от „Нова Русия“, дори Гряжски — всички ме питаха дали ще бъда на помена след погребението. Но аз отказвах. Това нямаше да я върне… Нямаше смисъл.
Погребението беше рано сутринта на Ваганковското гробище, недалеч от гробовете на онези момчета, които загинаха по време на августовския пуч.
За погребението се наложи да се иска разрешение едва ли не от самия президент на Русия; приятелите на Татяна Холод му напомниха приноса й за победата на демокрацията. Иначе Таня щеше да си лежи в някакво си там Домодедовско гробище. Впрочем това вече беше без значение за нея…