Погребалната процесия беше огромна и разкошна, ако, разбира се, подобна дума може да се употреби за толкова тъжно събитие. Присъстваше цялата московска преса, почти всички главни редактори на вестници и политически и литературни списания. Пред колоната, вече при входа на Ваганковското гробище, до Татяниния портрет вървяха кметът на Москва, членове на правителството, министърът на културата и т.н., и т.н.
Случи се онова, което най-малко исках — изпращането в последния й път се превърна в нещо като политическо шоу. Правеха се изявления за многобройните кинокамери и микрофони, обещаваше се, че след месец, най-много след два, убиецът или убийците ще бъдат открити. Тези думи каза един от представителите на бившето КГБ.
Стараех се да бъда встрани от тази шумотевица. Но не можех да не забележа хората от „Петровка“ и „Лубянка“, които иззад тъмните стъкла на микробусите снимаха на видеофилм присъстващите на погребението. По-късно ние с Меркулов трябваше да прегледаме тези материали с надеждата, че някое от тези лица в процесията ще ни поднесе някаква нишка по делото на Холод.
Лично аз никак не исках да се мяркам пред камерите. Реших да изчакам, докато си тръгнат хората, и да не се приближавам до затворения ковчег от черен дъб, а да оставя букетчето от няколко карамфила, когато всичко свърши.
Константин Меркулов също беше на погребението, но не вървеше с мен. Аз се мъкнех в края на процесията, а той вървеше до хората от правителството и московското ръководство — в челото на колоната, от което бях много доволен.
Когато всичко приключи и погребалната процесия се насочи към изхода на гробището, аз приближих към прясното хълмче от замръзнала пръст, засипано с цветя, и оставих своето букетче от четири карамфила — четен брой, както изискваше обичаят.
До мене хлипаше старче в изтъркано черно палто, със заешка шапка и старомодни плъстени обувки, шеговито наречени „прощавай, младост“.
— Беше човек със златна душа. — Старецът посочи хълмчето и се изсекна в своята мръсна и мокра кърпа. — Никой не може да каже колко добрини е направила за хората! Вие познавахте ли я? — попита ме той.
— Да — казах аз и машинално стиснах протегнатата към мен ръка.
— Семьон Михайлович — представи се старчето. — Пълен адаш на командира на знаменитата Първа конна армия. С Таня ли работихте?
— Да, работех — потвърдих аз. Не изпитвах горещо желание да бърборя с това старче, но трябваше някак прилично да се разделим. — Наистина ви съчувствам, Семьон Михайлович. Роднина ли сте на Таня?
— Не. За съжаление аз я познавах само от работата. — Старецът въздъхна и отново се изсекна.
— А, да? Вие в редакцията сте работили… — промърморих аз, макар че в редакцията на „Нова Русия“ нямаше човек с това име.
— Да, прав сте — каза Семьон Михайлович тихо и в същия миг го погледнах учудено.
— Извинете, но като какъв работехте в редакцията? Аз познавам мнозина оттам.
— Значи и аз ви зная — парира ме старчето. — Бях консултант на Таня…
— Аз съм Турецки.
— А, Саша Турецки! Струва ми се, че бяхте следовател, или паметта ме лъже?
— Прав сте — казах аз. — Ако искате, мога да ви закарам с колата.
— Не, не, благодаря. — Старецът дори размаха ръце, за да ми откаже. — Аз живея на две крачки. На „Павлик Морозов“. Благодаря и всичко хубаво!
Стиснахме си ръцете и аз тръгнах към изхода. Днес трябваше да отидем с Меркулов в Главната военна прокуратура, за да решим как най-добре да разпитаме Васин. В този момент ми хрумна най-абсурдната мисъл, която обаче все пак ме накара да се завъртя на токовете си и да тръгна към старчето.
Той ме погледна със страх и подозрение.
— Семьон Михайлович, кажете ми къде живеете?
— На „Павлик Морозов“ — повтори той. — Знаете ли Дома на асирийците? Аз живея до него.
— Тогава може би познавате генерал Селдин?
— Селдин? — повтори въпроса ми той. — Не, не познавам такъв човек.
— Живял е до вас, в блока на ЦК. Един такъв… едър на ръст мъж на около шейсет и няколко. Припомнете си.
— Не — поклати глава Семьон Михайлович. — Не го познавам. Ако възникнат други въпроси, то моля!
„Много странно старче. Странно, че в моите списъци за разпитваните сътрудници на вестника това име го нямаше. А пък е бил, както казва, консултант на Таня…“
— Семьон Михайлович, по какви въпроси бяхте консултант на Татяна?