— Под мое разпореждане бяха армейските въпроси и въоръжението — отговори старецът, без да му мигне окото.
Главата си залагам, че Татяна никога не е имала подобен консултант. Кой ще знае това по-добре от мен? Старецът се пъха в моята следователска душа или по-точно в следственото ми дело, но защо?… Кой иска да ми пробута тоя фалшив старец, и то тук, на погребението?
— Нали нямате нищо против, Семьон Михайлович, ако ви извикам да си поговорим? Или, ако ви е трудно, бих могъл да дойда аз.
— Не, не! Извикайте ме, моля ви се! — Старецът се зарадва като дете. Веднага започна дълго и подробно да ми обяснява в кой апартамент живее, на кой етаж, помоли ме да си запиша телефона му, за всеки случай, да не би да го забравя. Отговорих му, че паметта ми е прекрасна и всичко съм запомнил — и номера на апартамента, и телефона му.
„Кой иска да се намеси в делото?“ — този въпрос през цялото време се въртеше в главата ми. Но реших да почакам. Утре ще прегледаме видеозаписите от погребението, трябва да се поровя в картотеката за този Семьон Михайлович, а после да се срещна с него.
Благодарих на стареца и се затичах към колата си пред вратите на гробището. Разбира се, наивно беше да разчитам, че той веднага ще ми каже: „Да, да, ама разбира се! Селдин. Знам го!…“
Докато двигателят загряваше, в паметта си обобщавах всички сведения, с които разполагах.
Какво знаехме до този момент? Имаме няколко трупа и нито един разобличен убиец. Единият от случаите — смъртта на Александър Самохин — е или отмъщение, или убийство с користни мотиви. Вторият е поръчково убийство, но от кого и защо е било поръчано, може само да се градят хипотези, за които няма никакво доказателство.
Нищо друго не ми оставаше, освен да вървя сляпо напред, осланяйки се на интуицията и логиката. Но експертите все ще трябва да поналеят, малко масло в огъня на следствието и аз не се съмнявах в това.
Изминах около двеста метра и машинално забелязах човека, който беше вдигнал ръка за стоп. Погледнах в огледалцето и за свое учудване видях, че беше старчето, с което преди няколко минути се разделихме на гробището.
„Размислили ли сте, Семьон Михайлович?“ — учудих се. Спрях и на заден ход се върнах при него.
— Размислихте ли? — попитах, отключвайки предната врата.
— Размислих, размислих… — Старчето бързо се огледа, отвори и се шмугна вътре, захлопвайки вратата след себе си. — Да тръгваме!
— На „Павлик Морозов“ ли? — попитах за по-сигурно и изведнъж чух съвършено неочакван отговор:
— Майната му „Павлик Морозов“!
Учудено го погледнах, но той ме сряза:
— Няма какво да ме гледаш! Ти, сине, по-добре си гледай пътя, че тука кръстовището е сложно. И едновременно поглеждай назад, дали не се е лепнала „опашка“?
Погледнах в огледалото за обратно виждане. Имаше няколко коли: очукана сива волга, москвич и бежова лада шестица.
— Вас, прокурорските следователи, учили ли са ви как се проверява за „опашка“? — Старецът се обърна, погледна колите, които ни следваха. — Волгата — оная, по-далечната — ми е подозрителна.
Той просто се преобрази — къде се дяна старият и немощен евреин? На седалката беше седнал набит, здрав старчок с лице като булдог, а, изглежда, и с подобна хватка. Още с качването започна да командва, като че ли му бях личен шофьор.
— Карай в третата лента — изкомандва, като че ли му бях личен шофьор. — Около „Барикадна“ преди светофара ще засечеш москвича и веднага ще свиеш надясно, към крайбрежната, но по „Заморенов“.
— Защо са тези игрички? — започнах аз, но той моментално ме прекъсна:
— Прави каквото ти казвам! После ще разсъждаваш!
Аз направих исканата маневра, подсказана ми от стареца, и тогава забелязах нещо много странно — от втората лента след нас дръпна не волгата, а бежовата „шестица“. Но москвичът, който караше в същата лента, рязко спря и малко поднесе по мокрия път. Чух грохот — явно „шестицата“ беше нарушила правилата за движение.
Слушах заповедите на стареца.
— Завий на „Тьохгорни“!… А сега надолу, към крайбрежната и наляво!
Зад нас беше чисто. Старецът удовлетворено се отпусна.
— Изгубиха ни. Би трябвало да са три-четири коли — каза ми той. — Нещо не са наред.
— Кои „те“? — попитах аз, като отново се опитвах да получа отговор от стареца.
— Всякакви лайна — беше отговорът. — Ясно, че нямат коли за „външното“.