Семьон Михайлович изведнъж се разтресе от смях.
— Сега бившето седмо се прехвърли към организираната престъпност и ги лишиха от служебно оръжие. Така че те сега са смели само до кривата круша, ха, ха, ха… Ей, ей, ей — развика се неспокойният ми пътник. — Ето тука, тука!
Той сочеше един съвсем незабележим вход към двора.
Аз внимателно вкарах колата и се озовахме в мъничко дворче, заобиколено от всички страни с гаражи, детска площадка и планини от някаква арматура.
— Рай за шпионите — обобщи Семьон Михайлович.
Загасих двигателя и се обърнах към него:
— Слушам ви, Семьон Семьонич.
— Семьон Михайлович! — сърдито ме поправи старецът. — Семьон Михайлович Левченко. Аз съм украинец! Ти май си помисли, че съм евреин, нали? Щом си черен, значи си евреин. Добре де, хайде да говорим за работата, че току-виж си помислиш: „За какъв дявол ме докара тука този старец да ме баламосва с разговори?“
Погледнах часовника си.
— Ще бъда кратък! По моя вина загина Татяна…
И той изведнъж заплака.
Докато се съвземаше, аз си мислех кой е всъщност този Семьон Михайлович? Изглеждаше на седемдесет, плюс-минус две години.
— Нещо съвсем съм се отпуснал — оплака се той. — Годинки… Чуй ме, Саша, плача, защото ми е мъчно за Таня! Познавах я от няколко години. Според мен тя се занимаваше с мъжка работа, но, изглежда, времето е такова, че истинските мъже не стигат. От нея съм чувал за тебе. Чел съм и статиите ти, хубави материали. Усеща се, че не си драскач. Затова, Саша, ти се доверявам така, както и на Таня.
Всичко е много просто. Щом видях какво прави с държавата ни тоя Горбач, аз, старият комитетчик, не се стърпях и се заклех да му отмъщавам както мога… Аз, Саша, четири години съм работил в Мюнхен! От четиридесет и трета до четиридесет и седма! И работех за идеята, а не за пари! — Старецът вдигна нагоре показалеца си. — Разбираш ли? А когато отначало Горбача, а след това Бориска се появиха, разбрах — край, край на държавата! Тогава реших — няма да позволя! Тогава започнах да работя с Таня. Зная много, прекалено много. Партията ми се доверяваше и затова работех на отговорни места. Но онова, което ще ти кажа, никой не го знае! Ние сега сме пенсионери. Но това не е най-важното. Важното е това, че Татяна се интересуваше от един секретен институт — Научноизследователския институт за фино машиностроене в Климовск. Изглежда, че в този търгуват с най-ново стрелково оръжие като амбулантни търговци — и явно, и тайно. Намерих хора, които могат да го докажат с документи. Ако Татяна беше получила тези документи, можеше да избухне голям скандал и щяха глави да летят. Тези дни тя трябваше да получи документите. Но вместо това я убиха. И мене ще убият — завърши той дългата си реч. — Какво мълчиш?
Аз обмислях казаното от него.
— Да си призная, нищо не мога да кажа.
— Аз имам копия от тези документи за незаконната търговия с оръжие! Може би благодарение на тях все още съм на земята. Но може би скоро и няма да съм, защото някой сега нощем спи неспокойно. А иска да спи нормално! Пък аз му преча! — Старецът се тупна в гърдите с юмрук и се закашля. После извади от джоба си таблетки и мушна една под езика си. Изчака малко, като разтриваше гърдите си с ръка. Накрая болката го отпусна. — Жалко, жалко, че не можахме с Татяна да им изиграем номера — искрено се оплакваше той. — Аз ти вярвам, Саша — продължи той. — Цял живот съм живял сред вълча глутница. Длъжен съм да разпознавам хората! Само да се отплесна, и ще ме изядат! Но както виждаш, аз съм жив и здрав и всички ще надживея. Въпреки техните асове ще ги надхитря онези умници… Осраха Съюза, мръсни гадини!
Ама умееше да ругае старчето!
Мълчах и премислях чутото.
— Семьон Михайлович, кой ви изпрати да се срещнете с мен?
Старецът бързо запримигва.
— Коой лии? Скоро ще го научиш, Саша! — изведнъж стана суров. — Нашата организация ме изпрати!
— Каква организация? — попитах рязко. Левченко не ми отговори. — Сега ли ще ми кажете, или на официалния разпит?
— „Комунисти — напред!“ — това е нашата организация. Тя ме изпрати! — гордо каза старчето.
Въздъхнах и съкрушено поклатих глава.
— Семьон Михайлович, кога ви отписаха от психо-неврологичния диспансер? Миналата година ли? — почти сигурен казах аз.
— Те нищо не разбират, лекарите. Казват, че може да настъпи влошаване и затова не ме отписват. И това го казват нашите, от нашата специална клиника! Никакво влошаване не може да има, те специално искат да ме държат затворен като луд. Така им е по-лесно! Ами ти, Саша, може би и ти мислиш същото?