Домът на ветераните от Комитета за държавна сигурност (КГБ), накъдето се бях насочил, се намираше в бившето имение на князете Голицини.
Сградата беше четириетажна, построена в края на шейсетте години. Отвън приличаше на скромните къщи от времето на Хрушчов. Но интериорът на този дом за престарелите работници от сигурността беше много привлекателен.
По коридорите имаше плюшени пътеки и множество лампиони между палми. По стените висяха гоблени от шейсетте-седемдесетте години. В холовете, които бяха много в сградата, се разхождаха прегърбени старчета в не съвсем чисти сиви сака и изтъркани джинси, по всяка вероятност от внуците им. Мнозина бяха обути в износени вече маратонки, очевидно също подарък от грижовните синове и внуци. Рядко можеше да се срещне някой ветеран с островърхи обувки от седемдесетте.
За повечето обитатели на тихия дом предишните занимания на ветераните от бившата империя си оставаха тайна. Ветераните, колкото и да е чудно, не обичаха да обсъждат подвизите си. Ясно беше, че трудовите им успехи не се състояха в залавянето на джеймсбондовци. Обикновеното им занятие беше четене на чужди писма и подготовката на Седми ноември.
Исках тук, в неформална обстановка, да поговоря с диригента на хора на ветераните Семьон Михайлович Левченко.
С широка крачка пресякох големия хол на първия етаж на дома, който беше съвсем празен — нито охрана, нито портиер. Едва на втория етаж намерих дежурната по етаж — жена на около четиридесет, облечена в делово сиво костюмче и с несполучливо накъдрена коса. Тя се беше зачела в някакъв женски роман.
— Трябва ми Левченко — казах аз.
— Днес той трябва на всички — сухо каза тя, поглеждайки ме над очилата с тънка сребриста рамка.
— На мен ми трябва по работа — усмихнах й се аз. — А за какво им е притрябвал на „всички“?
— Имат конгрес. — В гласа й се появиха меки нотки. Опитваше се да ми хареса. — Минете. Веднага вдясно, покрай картинната галерия. Има голяма зала. Там пускат всички. Вратите са отворени.
Минах през гостоприемно разтворените врати на залата и се оказах сред тържествената атмосфера на болшевишки празник.
В червените плюшени кресла седяха възрастни хора с червени ленти на реверите. А на сцената, от трибуната, се изказваше онзи, който ми трябваше. „Интересно кой ли поред е този конгрес на РСДРП (Руска социалдемократическа работническа партия). Двайсет и девети или трийсети? Но по-важно е дали е последен, или е първи! Сега, когато демокрацията танцува безумния си танц, старците съвсем реално можеха да си основат нова комунистическа партия по свой вкус“ — помислих си аз.
От високата трибуна звучеше развълнуваният, леко потреперващ глас на Левченко:
— В условията, когато обществото е разделено, когато експлоататорите отново заплашват интересите на трудещите се, когато старците нямат какво да ядат, ние не можем да се примирим със съществуващото положение? Ние сме длъжни да заявим своя протест и не само да го заявим! — Той размаха юмручето си във въздуха.
В залата дружно го аплодираха. Семьон Михайлович направи пауза, докато стихнат аплодисментите, после удари с юмруче по трибуната и продължи:
— Имаме само един път, за да спасим Русия! Той е — да свалим продажното правителство, което се вмъкна след Горбачов в кремълските палати и заседна там, и да възстановим единствената демократична власт — властта на комунистите болшевики — ленинци!
Отново гръмнаха аплодисменти. Почти всички с труд започнаха да стават на крака, за да аплодират прави. Аплодисментите преминаха в овации.
Обгърнах с поглед мяркащите се пред мен гърбове, в залата имаше около сто и петдесет — сто и седемдесет души. Мнозина бяха пристигнали с автобуси, които бяха наредени покрай бетонната ограда, отделяща гората от територията на Дома на ветераните.
Старици с бастунчета ръкопляскаха истерично, десетина бяха на патерици, трима старци седяха в инвалидни колички, но всички според силите и възможностите си аплодираха.
Не слушах какво говори по-нататък Левченко, въпреки че призивите му набираха все по-високи обороти и потънах в спомени. Някога, за празниците на МВР и прокуратурата се раздаваха празнични комплекти, в които имаше хайверче с пушено филенце от риба, скъпи коняци и водка „Столичная“. Служителите ни нямаха проблем, ако поискат да почиват в санаториума ни в Сочи; макар и бавно, но получавахме квартири. А сега как ще получи апартамент Левин, ако реши да се ожени? Или кога? И ще го получи ли въобще?…