Левченко завърши поредния си призив и като почука със стъклената запушалка по дългото гърло на гарафата с вода, помоли за тишина. Покани на трибуната следващия оратор. На сцената се качи изсушено старче в стар кариран костюм, какъвто обикновено се полагаше на онези от „външното“ наблюдение.
Речта му беше по-конкретна:
— Ние, старата гвардия, нямаме какво да губим! Да не би да треперим за живота си, отдаден на родината? Не! Ние сме малко, но сме безстрашни! Ние сме малко, но сме достатъчно, за да можем в един прекрасен ден да заемем своите ръководни места и да поведем масите от трудещи се към всеобщи акции. Преди всичко трябва да проведем предупредителна гладна стачка пред мавзолея на Владимир Илич. След това — поход на „празните тенджери“ и след предупреждението, в определения ден хикс, ние ще поведем нашите синове и дъщери, с подкрепата на „силовите“ министерства, към лостовете за управление на измъчената ни страна!…
Пак същите аплодисменти. Отидох до първия ред и седнах на празното кресло до Левченко.
— Здравейте — прошепнах, като го докоснах по ръката.
Семьон Михайлович страшно се учуди, като ме видя. Забелязах как в очите му се мярна страх.
— Саша, ти тука?
— Забравиха да ми изпратят покана — отговорих с усмивка.
— Радвам се, че си с нас, Саша — зашепна Левченко. — Когато вземем властта, ще са ни нужни честни хора в органите на реда. Това е твоят реален шанс, Саша, не го изпускай! Можеш да станеш главен прокурор или министър на вътрешните работи! — очите на Левченко трескаво заблестяха.
— Непременно ще се възползвам от поканата ви — прошепнах му в отговор, опитвайки се да скрия усмивката си.
Но старецът не повярва в моята искреност.
— Ах, Саша, Саша, вие сте деформирано поколение. Ти си се родил в преломно време и сам не знаеш какъв си всъщност — червен или бял, или черен, както пишат вашите вестници. Твоята психика е разрушена, както и на цялото ви четиридесетгодишно поколение. Вие не сте нито с нас докрай, нито с новите буржоа. Жал ми е за тебе, Саша — въздъхна съкрушено Левченко.
— Не си струва да ме съжалявате. Минах само по работа. Може ли да не слушам изказването на вашия другар по партия и да си поговорим с вас, Семьон Михайлович?
Левченко внимателно ме погледна. Погледът му беше нащрек, но зад това се криеше притаен страх.
— Не виждаш ли, че сега не му е времето? Какво те интересува?
— Някои подробности — казах аз, ставайки и приканвайки и Левченко да се надигне от мекото плюшено кресло. — Научих нещичко за вас…
Вчера звънях на различни инстанции, след като се събудих някъде по обед, но пък с ясна глава. Банкетът ни с Грязнов и Левин привърши, когато вече светеше късното зимно слънце зад прозорците ми. Поспах малко и веднага захапах телефона.
Успях да разбера, че Семьон Михайлович Левченко наистина е бил служител на КГБ, но с малка корекция — бил е скромен служещ в клуба на комитета. Така че трудно можеше да бъде наречен „стар кагебист“. Освен всичко друго той наистина страдал от тиха лудост, безобидна за околните. Във всеки случай не представлявал опасност за нормалните хора. Той просто обичал да приема желаното за действителност.
Всъщност и журналистите, и следователите много често приемат желаното за действителност, но тяхната искрена заблуда не може да се нарече лудост. Левченко беше просто зациклен върху въпросите по спасяване на отечеството, както ми казаха от болницата, в която той се водеше на отчет.
Излязох от залата, огледах се и видях, че Левченко неохотно се влачи към изхода. Поканих го да седнем в хола под огромните палмови листа. Извадих съвсем демонстративно бележника си, като че ли се канех да записвам:
— Първи въпрос: кой ви е разрешил да основавате партия и да провеждате конгрес? Партията ви регистрирана ли е? Кога, къде и от кого? — Реших да взема на мушка старчето.
Левченко бързо-бързо запримигва, но веднага се овладя и на устните му се появи ехидна усмивка:
— Каква партия, Саша? Нещо не те разбирам. Видя ли някакви лозунги в залата? Не си видял. Ние си имаме хор и днес е репетицията на хора на ветераните. Може би ще ни забраниш да се занимаваме с художествена самодейност?
В този момент наистина от залата гръмна многогласният старчески хор. Пееха „Интернационала“ в съпровод на съскащия звук на грамофонен запис. Старецът се заусмихва по-уверено и се заслуша.