— Намерих снимката и си спомних, че съм виждала тази жена — започна Олга Захаровна и замълча, гледайки ме смутено. — Забравих какво исках да кажа…
— Олга Захаровна — намеси се Левин, — помните ли как ми разказахте, че сте видели тази жена…
— Ами да — тя се обърна към Олег, — видях я, Олег Борисович. Честен кръст, тя е! Аз бях дежурна в багажното… Когато има много народ, нас ни слагат да следим да не се блъскат, че то в тарапаната и клетки могат да отворят, и какво ли не… Та тя си беше! Направи малко скандалче на опашката и си отиде. А преди нея идва един военен…
Левин ми направи знак и опули очи.
— Военният ходеше наоколо със същото такова куфарче, като че ли се беше заблудил и търсеше нещо… Ама аз добре го забелязах…
— Олга Захаровна, той до кое време беше там? — попитах аз.
— Ами много рано, защото още нямаше никой около камерите. Аз си помислих, какво толкова ходи този напред-назад и исках да отида да го попитам. Може пък да е забравил номера, който е набрал на камерата, но после премислих — ако му трябва нещо, сам ще дойде… Аз всичко разказах на Олег Борисович. Не идвам при вас за първи път, отначало исках да го разкажа само на главния прокурор, но не ви намерих…
— Много сме ви благодарни, че пак дойдохте, Олга Захаровна — възкликнах. Станах от стола и стиснах отрудената ръка на жената.
Тя се усмихна щастливо.
— Няма за какво да ми благодарите. Аз просто видях жената и толкоз. — Пряхина се надигна и започна да оправя забрадката си. Стягаше се да тръгва. — Извинете ме, другари милиционери, но вече е време да си вървя. Моят Иван Петрович ще се върне след час от смяна, а аз тука се наливам с чай. Благодаря за вниманието и чая. Благодаря и за това, че пазите обикновените хора от всякакви бандити. Че сега е такова неспокойно време…
— Почакайте още мъничко, Олга Захаровна — помолих жената и попитах Левин: — Направихте ли фоторобот на онзи военен? Сигурно не сте, нали!
— Не сме — съгласи се Левин и стана от стола като виновен ученик пред учителя си.
— И какво ще правим сега? — попитах студено.
Олег видимо се стресна и сви рамене.
В този момент в кабинета влезе и Грязнов.
— Е, как е? Поговорихте ли си? А аз през това време три и половина килограма чисто злато предадох, та чак ми стана мъчно, че не мога да си взема за спомен поне една монетка.
— Чакай с твоето злато… Слава, Олга Захаровна бърза, а фотороботът на онзи военен, който е бил в багажното в деня на гибелта на Холод, още не е направен.
— Може някой друг път, а? Иван Петрович ще се разсърди — примоли се Пряхина.
— Действай, Слава! — едва не викнах към Грязнов. — Иди при Мойсеев.
Не беше трудно да убедим Пряхина и тя тръгна след Грязнов.
След това помолих Левин да ми разкаже нещо ново около делото на Самохин.
— Разбирате ли, Александър Борисович — започна Левин като картечница, — от заключението на съдебномедицинската експертиза излиза, че Самохин едва ли е могъл да убие Селдин. Как да ви кажа? Силиците му не биха стигнали. Селдин е по-висок и тежи повече…
— Може пък Самохин отначало да го е цапардосал, а чак след това… — прекъснах Левин.
— Там е работата, че не е така! — Левин тържествуваше. — Самохин е имал съучастник. Той е бил по-висок, по-здрав физически и освен това е имал и примка. Самохин е отвличал вниманието на Селдин, а другият е издебнал момента, хвърлил е примката на врата му и е прерязал гърлото на генерала със струната.
— Хайде де — започнах да се съмнявам аз, — подозрителният Селдин ще пусне в дома си двама здравеняци? Да приемем, че единият му е съсед, но другият? А и имало ли е друг?
— Имало е! Една от следите в кабинета на Селдин не е нито на генерала, нито на Самохин. Експертизата го потвърди.
— Изглежда, можем да предположим, че със Самохин е бил онзи Пелмен, за когото вече знаем нещичко.
— Знаете ли, Александър Борисович — от вълнение Левин чак се надигна от стола, — аз съм повече от сигурен, че е Пелмен! Спомняте ли си, в донесението на Грязнов се споменаваше, че Самохин е наричал културистите „пелмени“.
— Е, и?
— Поразпитах някои мои познати спортисти, казаха ми, че наистина наричат културистите или „пелмени“, или „напомпани“.
Левин ме гледаше тържествуващо, очевидно беше оставил най-интересното за края. Едва се сдържаше да не изкрещи в лицето ми така, че аз, старият пръдльо, да се катурна от стола.