— Премигай три пъти с фаровете, после кажи на кулата, че излитаме.
Докато Аластър изпълняваше нареждането, Крейг плавно освободи спирачките и усети как машината се стрелва напред.
Фаровете огряха първата полицейска кола на по-малко от километър пред самолета. Беше спряла неподвижно насред пистата, обърната срещу връхлитащата машина. Крейг забеляза, че и четирите врати са затворени.
— Не мърдат — каза Аластър. — Петдесет километра в час.
— Ще мръднат.
— Осемдесет километра… сто… остават ни триста метра.
— Виждам.
Изведнъж колата пред тях бясно потегли, свърна надясно и освободи пистата само миг преди сблъсъка.
— Сто и трийсет в час, Крейг. Останаха още две коли.
— Разбрано.
Ускорението понамаля и аеродинамичните сили плавно подхванаха боинга, но фаровете на следващия автомобил стояха като заковани върху пистата. Оставаше само половин километър и разстоянието намаляваше с всяка секунда.
— Размърдай се, дявол да те вземе! — изръмжа тихичко Аластър.
В същия миг полицейската кола стремително се оттегли наляво.
— И третата бяга! — злорадо възкликна Аластър. — Имаме скорост за излитане!
Крейг лекичко придърпа щурвала, увеличавайки ъгъла на атака, докато подемната сила преодоля теглото и мощната машина се отлепи от пистата, устремена на запад.
— Режим на полет, вдигни колесника — нареди Крейг.
— Дадено, режим на полет, вдигам проклетия колесник. Браво, мой човек! Само не разбирам откъде знаеше, че ще се дръпнат?
— Това тук е Италия. Ако някой беше оставил да му потрошим колата, после трябваше да я плаща от джоба си. Нямаше начин да останат на пистата.
Съдът на Боу стрийт, Лондон, Англия
Джей Райнхарт напусна съдебната зала зашеметен, макар че се мъчеше да го прикрие. Възмутеният стомах му напомняше с тъпа болка, че от няколко часа насам не е ял и пил нищо. Той пропъди тази мисъл и насочи вниманието си към клетъчния телефон.
Не след дълго се обади Шери Линкълн.
— Току-що излетяхме от „Сигонела“ — съобщи тя, после разказа за деветдесетте минути изчакване и за разговора си с италианския външен министър, който явно бе успял да изкопчи съгласие от въздушния контрол в Рим.
— А аз си мислех, че вече наближавате Хийтроу — каза Джей, като притисна с длан другото си ухо и беззвучно изрече „чакайте“ към Найджъл Уайт и Джефри Уолас. Двамата кимнаха и се отдръпнаха настрани.
— Не — отговори Шери, — доколкото разбрах, ще наближим Лондон след около час и четирийсет и пет минути. Какво е положението при теб?
Той описа накратко как е минало съдебното заседание, но не спомена нито дума за зловещото разкритие на Камбъл, че съществува видеозапис, който може да докаже вината на президента.
— Значи са издали заповед за арест? — попита Шери.
— Да, и вероятно ще ви чакат веднага след кацането.
— Започва се, нали?
Джей въздъхна.
— Все още не виждам разумна алтернатива, Шери… но мисля, че трябва да поговоря с президента.
След малко отсреща се раздаде гласът на Джон Харис и Джей повтори разказа си.
— Сър, трябва да ви попитам нещо.
— Казвай, Джей.
— Познато ли ви е името Бари Ренълдс?
След съвсем кратко колебание в слушалката прозвуча презрително сумтене.
— Разбира се. Ренълдс беше специалистът от ЦРУ по тайните операции, който организира цялото онова клане в Перу. Защо? Да не би днес в съда да е станало дума за него?
Това е открита линия, напомни си Джей. Може да ни подслушват.
— Да, Джон, стана дума. Стюарт Камбъл твърди, че разполага с видеозапис от половинчасов разговор между Ренълдс и теб в Овалния кабинет… В момента не мога да погледна записките си, но той каза, че срещата се състояла две седмици преди нападението.
— Какво?
— Запис. Видеозапис. Изглежда, че Ренълдс е носил миниатюрна камера.
— В Овалния кабинет? — почти изрева Джон Харис.
— Да.
— Мили боже!
— Слушай, Джон — побърза да го прекъсне Джей. — Мисля, че ще е най-добре да отложим разговора, докато се срещнем лично. Не знам доколко можем да разчитаме на телефонните линии.